Мрежа за социални контакти

Когато бях малък, другите деца не обичаха много да играят с мен. Когато майките им ги питаха защо, те изтъкваха две основни причини – че съм бил дебел и че съм получавал само шестици. Аз искрено страдах от това и дори се записах да тренирам борба, за да отслабна – в резултат на което скоро последователно набих всички, но пак не ме обикнаха. Сигурно е било заради шестиците.

Породените в този период от живота ми комплекси ме оформиха като самотник, макар и доста интелигентен (отново подозирам шестиците). Но винаги ми е липсвало искреното общуване с непознати хора, с които да мога да споделям мислите и мечтите си.
И ситуацията си остана такава, докато се появи Фейсбук.

Само че и тогава в началото беше трудно – нали някой трябва да те покани да му станеш приятел, а като не познаваш никого... И един познат ме посъветва – ами създай си група и хората ще дойдат. Каза, че основното било да си избера благородна кауза, да визирам нещо популярно и групата да бъдела отворена за всички желаещи.
Останалото идвало само.

Лошото се оказа, че всяка кауза, за която успях да се сетя, вече съществуваше. Имаше „Фенове на пържения боб” и „Врагове на мусаката”, група „Забрави каквото си научил” и друга - „Да си спомним за затвора” – абе изобщо всичко. И когато вече бях почнал да се отчайвам и отидох да хапна ( навик от детството) , нещо се се мярна на пода и изчезна под шкафа.
Така се роди групата „Да спасим кухненските хлебарки”.

Преписах каквото намерих в Уикипедия, сложих снимка на лъскаво насекомо и зачаках нови приятели.

Първите двама дойдоха почти едновременно, вероятно от някой форум, понеже веднага се скараха. В продължение на десет поста изясняваха кой бил „синьо говедо” и кой – „чорбар”, а после изчезнаха също така внезапно. Дори не успях да се включа в дискусията.

После се присъедини някакъв „ Иван от Еверест” и напсува правителството. После напсува бизнесмените, полицията, съда и международното положение. Внимателно го попитах какво мисли за съдбата на вечно преследваните кухненски хлебарки – смята ли, че в едно цивилизовано общество...?
Тогава той напсува и мен и изчезна.

Следващата беше „Мимчето”. Тя сподели, че хлебарките са едни мили пухкави същества, които се катерят по дърветата и ядат евкалиптови листа. Дори каза, че тя самата имала като малка подобна играчка и обичала вечер да заспива с нея.
Внимателно попитах да не би случайно да има предвид коалите. Момичето помисли, отговори, че вероятно – да, но и хлебарките също били много мили същества и...не довърши. Вероятно междувремено се бе присъединила към още някоя група.

Почаках още малко, а после влязох под измислен ник и написах, че това е една много благородна кауза, понеже у нас хлебарките за съжаление вече са на изчезване , та...
„Ти луд ли си бе ?” – гласеше следващия пост – „Два месеца ги тровя - и нищо. Жената не смее да влезе в кухнята да ми направи салатка – вика, много гладно я гледали. Какво ти „на изчезване”, станали са като костенурки и нощем като тичат, трополят и ме събуждат.”
Опитах се да обясня, че подобни мутации не са много характерни за хлебарките, но него вече го нямаше.

Докато чаках следващото посещение се разрових из интернет и допълних знанията си по въпроса. Дори се почувствах малко като опитен хлебарковед.
Оказа се – напразно.

„Отдавна чаках подобна дискусия” – гласеше следващия пост – „Още щом прочетох Кафка, разбрах че нещо такова рано или късно ще се появи. Присъединявам се с удоволствие.”
„Ами.. благодаря. Аз просто исках да се опълчим срещу човешката жестокост, която..”
„Да, да, хората са жестоки... Много сте прав. Пълзя си аз оня ден по пода и един като ме подгони с чехъла...”

Излязох светкавично от Фейсбук, за по - сигурно дори угасих компютъра, облякох се и отидох в кварталната кръчма. Макар че там ракията е малко менте, хората са нормални - поне до третата чаша...
Но са искрени и най – важното – виждаш кой седи срещу теб. А в социалните мрежи...

Тимур и неговите командоси