Не можеш ли да победиш жената със роза - не опитвай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната, записана във турския Коран.
Но конниците черни на Пророка дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа отвлякоха от моето селце.
Насила хубост никога не става - потънал в Арда ясният й вик.
Предсмъртните й думи те тогава преведоха на своя си език,
но мъдростта при мъдрите отива. Насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива на лов за бели бългaрски жени.
Не ги възпряха ни Отца и Сина, ни Богородица пред своя храм.
Под кървaвата турска месечина ридаеха сестрите на Шишман.
Завързани за кално конско стреме, вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми, но тайно нощем търсеха зокум:
помятаха. А свойта хубост вакла захвърляха в морета и реки
от черните скали на Калиакра, от още триста Момини скали.
Една от тях не падна пред Пророка, годежен пръстен с турчин не мени...
Пет века продължаваше - жестока - най-страшната от всичките войни;
най-героичната война, в която воюваха кинжала и честта,
насилието срещу красотата, а простотията - със мъдростта.
Война! Велика женска епопея, която имаше велик закон,
че който падне победен във нея, дължи на победителя поклон.
Насилниците черни на Пророка не бяха сваляли чалма и фес
пред ни една светица на Европа, пред женска сила и пред женска чест.
Но слисаният свят видя и помни, че конят на пророка Мохамед
се спъна във Герганините стомни, в бакърите й от червена мед;
че гордият посланик на султана край Бисер сведе победен байряк
и, паднал във нозете на Гергана, поклон й стори. До земята чак!
Ивайло Балабанов
Картини на Владимир Димитров - Майстора
Няма коментари:
Публикуване на коментар