март 24, 2009

Концертът на Asia в София

Думи нямам, затова ще използвам чужди.

Не мога да разказвам, защото ме боли гърлото от викане и не мога да пиша, защото ме болят ръцете от ръкопляскане.

Най-после!
Един текст на Краси Москов, Радио Z-ROCK

Още в 19:00 пред НДК имаше сериозна група хора и си личеше, че в неделната вечер ще има нещо специално в Зала 1. Уж небрежно се разхождах между хората, защото ми беше интересно какво си говорят. Най-често употребяваните изрази бяха “Най-накрая!”, “Доживях!”, “Все още не мога да повярвам!” и други в този дух.

Влязох в залата в 19:20 за да успея да разгледам публиката преди да угасят светлините. Очаквано преобладаващата част от хората бяха на възраст 40+, но покрай тях имаше всякакви – от малки дечица, дошли с мама и татко, през осемнайсет годишни, до такива като мен – родени по времето, когато се ражда и легендата ASIA. Разбира се, имаше и адски много български музиканти. Почти пълна Зала 1.

Концертът започна в 19:15. Чудех се дали ще започнат със Sole Survivor или ще го оставят за края на концерта и ще ни атакуват с Only Time Will Tell в началото. Стана второто. Още при първите акорди се огледах и видях много хора, чиито очи блестяха с един особен блясък. Да, напоследък все повече величия от “онова” време идват в България, но в тези четирима музиканти е събрана толкова много история, че няма как да не изтръпнеш като ги видиш заедно на сцената.

John Wetton, както разбрахме още предния ден, е най-позитивният от карето. Човекът е свирил в толкова много легендарни формации и има толкова албуми зад гърба си, че едва ли сам помни всички. Освен това е успял да се пребори с алкохола, преживял е и сърдечна операция. Wetton отдавна е “над нещата” и вече е отдаден на това, да се наслаждава, докато създава наслада на публиката. Перфектен глас, който не се затрудни дори с партиите на Jon Anderson и Greg Lake, а накрая с мегафона, който взе за изпълнението на Video Killed The Radio Star показа, че би могъл да бъде и много успешна поп-звезда тип Trevor Horn. Характерният за него мощен и пулсиращ бас и много изчистено изпълнение на Book Of Saturday на дванайсетструнна китара са другите неща, което ще запомним от фронтмена на групата.

Geoff Downes до голама степен символизира ASIA. Това е човекът, който вече 28 години живее с тази идея. Geoff свири общо на 11 синтезатора снощи. 9 на пулта, който беше П-образно разположен и обърнат така, че да го виждаме добре от публиката, 1 отпред на сцената и един, който той извади за заключителната песен. Едва ли това е изненадало много хора – това е човекът, вписан в Гинес като клавиристът, свирил едновременно на 28(!?) по време на концерт. Освен това успяваше да съвместява всичко това и с бек-вокалите. Брилянтен музикант, който изпитва искрено удоволствие свирейки не само “свои” песни, но и отдавайки почит към легендите Rick Wakeman и Keith Emerson.

Steve Howe изглеждаше като митичното същество, което преди много години е измислило китарата. Steve сякаш излъчваше послание от рода на “Хора, мога да ви изсвиря какво искате и както искате, но вместо това просто ще ви посвиря”. Използвайки общо пет инструмента, бившият китарист на Yes ни показа за какво става въпрос без някакви фойерверки и изхвърляния. Солото му, както вече знаехме от разговора ни в събота, беше акустично и на практика представляваше The Clap на Yes.

Не само според мен, но и според много хора, с които си говорих след концерта, голямата звезда снощи беше Carl Palmer. Заради енергията, заради силата, заради това, че един от най-комплексните барабанисти, дишащи въздуха на тази земя... Заради всичко! Никога не съм си представял, че песни от рода на Wildest Dreams, Daylight или пък The Heat Goes On биха могли да звучат по този начин на живо! Този човек направо изригна! И то в уж спокойни парчета на групата. По едно време се притесних, че може и да не направи соло, но малко преди края, по време на The Heat Goes On другите трима го оставиха сам на сцената и Carl ни строши главите. Освен ролята си на барабанист, Carl Palmer беше и човекът, който обясняваше на публиката, че ASIA ще свирят и песни, свързани с членовете на бандата и по-точно с другите им групи. В избора на тези песни нямаше изненади – всичко успяхме да изкопчим още предния ден в студиото на Z-Rock.

Като цяло в сетлиста на легендите нямаше изненади – повечето песни от дебютния албум, по-малко от втория и само две от новия Phoenix. Финалът беше ясен – Heat Of The Moment и след заслуженото количество аплодисменти Sole Survivor. Всичко това гарнирано с чист звук и прекрасна мултимедия.

Концертът беше такъв, какъвто всеки го искаше и очакваше – перфектен!

Очаквам да ги видим скоро пак. С нов албум и нови истории, изсвирени така, както никой друг не може.

6 коментара:

saty каза...

Имах желание да отида, но нямаше как (в такива случаи да си от Сф е 1 идея по-добре). Не е 1вият желан концерт, който съм пропуснала, но... все си казвам - следващият път:))!!

Nick Angelow каза...

честито за сбъднатата мечта. аз, за съжаление, вече се простих с моята :(

Ana Bako каза...

Благодаря, но аз имам още мечти за сбъдване и смятам да ги дочакам :))
А защо да си се простил с твоята? Нима няма да дойде някой ден да пее тук ИЛИ пък ти да отидеш при нея?
Не вярвам!
Коя е тази мечта?
------------------
И аз пътувах специално за този концерт. И аз съм пропускала доста, точно заради невъзможността някой ден да стигна до събитието...но засега доволно - тия които най са ми на сърцето - тях съм ги гледала.
Чакам и другите ;)

Nick Angelow каза...

ами просто Rick Wright вече не е между живите :( така, че въпроса не е само до пътуване.

колкото до другите мечти -- хубаво е, че ги имаш :) пожелавам ти сбъдване на всяка една от тях.

Ana Bako каза...

Оооо, съжалявам, за този вариант не се сетих, признавам...
Но по-важното е, че музиката на Rick Wright и Pink Floyd няма да умре. Така че, пак има сбъдната мечта! :)

Nick Angelow каза...

да, това е, което ме успокоява в конкретния случай :)