Андрей Германов

Надпис върху камък

... Къс беше животът ми и мъчен беше.
Мъчех се да правя другите добри – лош бях за себе си.
Продавах евтино, купувах скъпо.
Радостта като нещо естествено прекъсвах още в началото,
позора изпивах докрай, за да се издигна над него.
Имах разни началници: от прости магаретари до членове на великия синедрион. Всички забравяха една проста работа:
че мъдростта на човека е като хляба – за неколцина стига,
но всички не може да изхрани.
Всеки си има своя мъдрост, но не е Исус.
Обиквах постепенно и просто, намразвах светкавично –
заради някоя дума, с която някой се саморазголваше случайно.
Прекалено бях сериозен за всичко, не приемах играта.
Грешка.
Много жени ме харесваха, малко от тях бяха щастливи с мен, грешен съм пред тях.
Една четвърт от живота си съчинявах закъснели отговори,
но не съм писал доноси.
Мисля, че обратното би било по-лошо.
Истината казвах с усмивка, но на най-големите подлеци
(прости ми, господи, светата деликатност) не посмях да я кажа:
да не обидя човека.
Каква грешка, боже мой, каква грешка!
Две бяха мечтите на живота ми: да подаря на жената, която ми беше определена, хубава дреха и да имам собствено ъгълче.
И двете не се сбъднаха.
И като нямах на какво да се радвам – радвах се на децата си,
с простата радост на бедните. Никого не съм унижавал. Ненавиждам унижаващите. Бих ги унищожил физически.
Много пъти са ме обиждали незаслужено. Нетърпимо болеше.
Кротък бях, но с тежка ръка, рядко биех, но лошо.
Здрав бях и силен и никой не ми е съчувствувал. Тежичко беше.
Не бяха мнозина приятелите ми, но верни бяха.
Сладостта ми беше в труда.
Проработих живота си.
Труд. Труд. Труд. Каква грешка, боже мой, каква грешка!
Но птицата на съвестта ми е бяла като снежинка –
всичко съм изкупил.
И ако някой ме попита добре ли съм живял,
ще му отвърна с въпрос:
- А нима това беше животът?