- Да ти серем у устенцата!- Не. В човката.
Лястовиците се събират над най-тъпата между тях и започват съсредоточено да я цвъкат. Лястовицата скоро става бяла. Хората й се радват. По-грозното, но не патенце. Следствие: птичето отлита, навело главичка като насрано. Бялата лястовица на нашето време винаги е потънала в собствените ни лайна. Ние сме виновни, но това е схемата на живота ни и не можем да я променим. Отделителна система, какво да се прави. Плюенето вече не е на мода. Друго си е да видиш щастието си, оплискано с екскременти. Една птичка пролет не прави, но курешките са безплатни винаги. Не е достатъчно да си забиеш пера в задника, за да станеш пиле, казва една умна книга. Нито кукувичето гнездо на Кен Киси, нито Пилето на Уилям Уортън могат да се доближат до птичето начало. Клюновете треперят преди полет. Мръсотията невинаги е била константна. Саморециклирането е закодирано при пернатите, защото умират в полет, а после събратята им ги изяждат. Или поне е хубаво да вярваме в това. Ако не вярваш в летежите, кой ти е виновен, че си безкрил? Ако знаеш, че всички ще умрем, какво те спира от съвършенството?
Гнездото на орела е различно от това на синигера. А кукувицата е щаслива в непритежанието си. Няма какво да губи. Може да краде и яде чуждите рожби, да кълве очите им като в някоя прометейска пародия. Те всъщност, птичите деца, не са виновни, че притежават отделителна система. Трябва да цвъкат. Длъжни са. Иначе ще се пръснат и ще оплискат всичко – родителите и гнездото, живота си – в лайна. Не го ли правим всички? И после птичките изведнъж престават да са безполови и се превръщат в пички и курове. И се редуват.
- Да ти серем у устенцата!
- Да.
- Да?!
Преди ми пожелаваха да съм птица.
- Не.
- Не?!
-------------------------------------------------------
Lizard_King - един непознат крал на думите
