Сърцето

Защо го затворихме в най-дълбоката вътрешност,

да удря по стените,

усещайки,

че там навън нещо се извършва,

усещайки,

че там навън нещо се провежда в негово отсъствие.

Костас Монтис

Ден на Земята

Към сърцето

Не ми почуквай. Знам.

2018 утопия

И така, представете си 2018 г. Обикновено софийско жилище.

- Тате, може ли да смъкна от сметката ни 99 долара? Трябва да купя една книга.

- Така ли? Коя книга?

- Ами, на тоя… Вазов. “Под игото”.

- Че защо ще я купуваш? Имаме я.

- Супер! В кой файл е?

- Какъв файл? Ей я на рафта, третата отляво.

- Пфу! Та тя е на хартия!

- И какво от това? На твоята възраст четох от нея.

- На твоята възраст, значи. Че тук няма търсене! Как да си намеря нужните ми цитати, а? И аудио-съпровод няма. Нито анимирани картинки. Тъп текст, не може даже шрифта му да смениш. Луд ли си? На училище ще ме скъсат от подигравки. Чети си я ти!

- Добре де, ето ти я тук на DVD. Преди петнайсетина години го купих…

- Какво?! DVD?! И с какво ще я разчета тая антика, според теб? Че тя е за музея на технологиите. Още малко и на перфолента ще ми го предложиш тоя Вазов!

- Като си толкова умен, защо не потърсиш в мрежата и не си я смъкнеш безплатно?

- Да смъкна безплатно книга?!

- Естествено. На Вазов авторските права са изтекли отдавна. Все ще да се търкаля някъде.

- Тате, абе ти…? Като ти си бил малък, в началото на века, може и да е можело да смъкнеш всичко безплатно. Не си ли чул, че вече от пет години авторските права върху книгите са продадени за вечни времена на Американската асоциация на книгоиздателите? Или искаш и мен да напъхат в затвора доживотно като ония от сектата за свобода на информацията?

- Че Вазов е българин! Какво общо имат тук американските издатели?

- На кой му пука? Ти случайно да не си антиглобалист, а?

- А, не, не, разбира се!… Виж, сине, грехота е почти сто долара да дадем за някакъв файл. Защо не помолиш някой съученик да ти го даде, да го прочетеш? Все някой ще го има. После пък ти ще му дадеш някой твой.

- Да, бе! И като ми дадат техния Вазов, къде ще го чета?

- Как къде? Те тяхното си копие у тях си, ти тук, на компютъра…

- Абе ти си съвсем изостанал. Книга може да се чете само на този компютър, от който е купена. Пък и поляризацията ще е различна… Накратко, тате, давай парите. Ще си купя нормална книга.

- Добре де, ето ти еднократна парола за теглене на 99 долара от сметката ни. По наше време това бяха бая пари…

- Платих я. Thanks.

- Дай и аз да я видя тая книга… Какви са тия картинки? В оригинала нещо май ги нямаше.

- Реклами, как какви. Без тях книжката струва 699 долара.

Екранът пъстрееше от мигащи обяви: “Дърводелски услуги – Марко и син”. “Истинските юнаци ползват нашите хранителни добавки!”. “Рекламна служба `Метоха` – моментална известност навсякъде!”. “Кредити изгодно, ниски лихви”. “RADA-LESSONS.COM – всичко, на което може да ви научи разкрепостена млада учителка!”…

- А текста защо го няма? Трябва да се изчака да изчезнат рекламите ли?

- Ти от Луната ли си паднал? Има да си чааааакаш… Текстът трябва да се чете през поляризационни очила. Без тях се виждат само рекламите.

- Това пък от кой зор?!

- Как от кой? За да не може книгата да се чете незаконно, естествено. Купил съм си аз примерно книгата, платил съм си, а пък някой стои зад мен и я чете над рамото ми, без да си плаща – как я виждаш тая…

- Пълни глупости. Ако и аз си сложа очила?

- Голям смешник си. Текстът се вижда само през моите очила. Твоите ще имат друг код на поляризацията.

- Добре де, дай ми твоите, да я видя тая книга…

- Как ще я видиш? Нали очилата няма да ти разпознаят ретината. Ще видиш само съобщение, че си сложил чужди очила… Тате, стига си ми пречил с твоите глупости! Трябва бързо да чета, докато не е изтекъл лицензът на книгата. Иначе, ако не искам да се самоунищожи, трябва да доплащам за свръхвреме. Не ми пречи, чета…

… След 2 часа:

- Уфф. Привърших я най-сетне.

- Какво? За два часа си изчел “Под игото”?

- Естествено. И за един щях да го прочета, ако не бяха рекламните паузи.

- Тая не я вярвам. Я ми кажи, кой е Заманов?

- Кой?!

- Яснооо. Кой е тогава Боримечката?… Кириак Стефчов?… Чорбаджи Марко поне?!…

- Откъде да знам бе, тате! Четох Home Edition. Там е само това, дето Огнянов и Рада се харесаха, и после башибозуците ги убиха. За останалото трябва да се купува Professional, или може би даже Enterprise Edition. Всичките ни пари няма да стигнат…

- Уфф… Ум не ми побира накъде е тръгнал тоя свят!

- Тръгнал ли?! Стигнал е вече! Тръгнал е бил по твое време, тогава е можело да го спрете…

-------
Това е пост от 2006. Днес все по-актуално звучи.
До 2018 дано вече не е реалност (съвсем!)
http://www.gatchev.info/blog/?p=294

Ловецът на хвърчила

Има само един грях и това е кражбата. Всеки друг грях е вариант на кражбата. Когато убиеш човек, открадваш му живота. Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им.
Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината.
Когато мамиш, крадеш правото на почтеност.

"Ловецът на хвърчила" от Халед Хосейни

Е като Exit, като изход, но и Е като Еnter

Интервю с Иван Кръстев, политолог

Преди 10 години формулирахте различията между поколенията БДС (Български държавен стандарт) и поколението Фонетик - първото използва клавиатурата на компютъра със стандарта на пишещата машина, второто пише на български с латиница. Но през тези десет години се появи ново поколение, какво прави то?

Мисленето в поколения е опасно, то е знак или за остаряване, или за идващ взрив. Защото това, което свързва хората в поколения, не е годината на раждане, а колективен опит. Войните и революциите раждат поколения, но дали технологичните революции раждат поколения?

Поколение БДС - нашето поколение, тези, родени между 1960-а и 1970-а, е поколението на границата. Ние помним кога за пръв път сме пресекли държавната граница, ние обичаме да разказваме живота си като пресичане на граници - социални, морални, психологически. За нас 1989-а е година граница. Ние сме живели достатъчно дълго преди промяната, за да мислим "преди" и "сега" като два различни свята, да правим непрестанни сравнения между тях. Поколението Фонетик е първото, което загуби усещането за граница, то заживя направо в света. И това не е защото младите днес много пътуват, в действителност голяма част от младите продължават да живеят на мястото, където са се родили, а защото пътуването вече не е пресичане на граница, а просто преместване. Новото поколение, за което ме питате, не пише на компютъра, то живее в него. Това е поколение родено не от революция в света на политиката, а от революция в света на технологията. Това поколение аз ще нарека поколението Е. Е като Exit, като изход, но и Е като Еnter, преминаване на нов ред.

Нека започнем с поколението БДС.

Поколението БДС е поколение на читатели. Ние разказваме живота си, общуването ни е размяна на разкази. Дори снимките, които правим, мислено ги подреждаме в албуми. Обичаме или мразим училището си, казармата, университета, в който сме учили. Първата характеристика на поколението Е е, че то е визуално и виртуално. То слуша музика, разменя си картинки, но вече не си разказва истории. То е първото, което изцяло мисли и общува чрез образи и звуци. Поколението Е, нито обича, нито мрази училището си, тези, които днес са на 20 години, много често не помнят училището, в което са учили до вчера, защото там нищо не се случва. За тях виртуалната реалност е реалната реалност. Нещата се случват във виртуалното пространство - там намираш приятелите си, идентичността си или по-точно там я сменяш непрекъснато. В предните поколения другите ти дават и твоето име и твоя прякор, в поколението Е ти избираш как да се наречеш и как да се измислиш. Дори семейството ти се случва във виртуалното пространство, защото много от новите млади са отгледани от скайп майки. Езикът започва да губи значение за това поколение. Те говорят на някакъв песенен английски и на някакъв осакатен български. Те дори не говорят в изречения. Това е поколение, което обича препинателните знаци, емотикони и не обича сложните изречения.

Това означава, че са неграмотни на няколко езика.

Те са грамотни на езика, на който се разбират. Те не са по-добри или по-лоши, те са различни. Това е поколение, което споделя главно емоции, то не споделя мисли. В едно свое изследване на новите млади Ивайло Дичев отбелязва, че те не планират живота си, те сърфират по него. На тях нещата им се случват. Те не се съпротивляват на света на възрастните, а най-често просто изпитват погнуса към този свят по същия начин, по който вегетарианецът изпитва погнуса към месото.

Другата характеристика на поколението Е е , че то няма отношение към историята. Това е поколение, в което ти непрекъснато общуваш с връстниците си и нямаш време да говориш с мъртвите. Днес е толкова тъжно да си възрастен човек, не просто защото парите са малко, а защото децата никога нямат време и любопитство да слушат твоята история. Това е поколение, в което историята я няма, нито семейната, нито националната. Това, което ги свързва с миналото, е Гугъл търсачката. Във въображението на това поколение географията е по-важна от историята.

Но родителите на тези младежи имат родовова памет и сигурно им е предавала по някакъв начин.

Ако вярваме на социологическите проучвания, това най-младо поколение декларира привързаност към България и българското. То се гордее с родното, но рядко го познава. В изследването на новите млади, което вече цитирах, се твърди, че делението националисти - почвеници определя противопоставянето в рамките на това поколение. Но това не е български феномен. В Европа като цяло поколението на хора между 16 и 22 години най-яростно отхвърля чуждото и чужденците. Това поколение не се бунтува срещу родителите си, то не ги забелязва. То няма никакъв интерес към стари неща – стари филми, стари книги... това е поколение, което е изцяло в новото, тук то е подчертано изнесено напред.

Как се вписва поколението Е в обществото?

За поколението Е потреблението е това, което е войната за военните поколения - формиращ опит. Това е поколение, което израства в моловете. За тях потреблението е връзката им със света и тяхното разбиране за политика е пряко свързано с опита им на потребители. Преди четири десетилетия икономистът Албърт Хършман очерта два основни начина, по които човек реагира на неудовлетворението си и търси промяна. Едната реакция, която той нарича глас, кара човек да промени света, който не му харесва, другата, която той нарича exit - изход, го кара да избяга от този свят. Гражданинът, както го описват учебниците по политология, избира "гласа" - той гласува, за да промени правителството, или с гласа си иска да промени начина, по който мобилните оператори надписват сметките, или пише възмутени писма, или съди държавата... Но това, което за мен определя новото поколение като поколение Е, е, че за новите млади естествената реакция не е желанието да промениш света, а да потърсиш друг свят. Младите не се развеждат, те се разделят, те не искат да свалят правителството, а да забравят за него. От гледна точка на това поколението Exit няма търпение да промени нищо. То непрекъснато сменя, избира, търси друг свят и затова не се застоява в този. На него революцията може да му се случи, но не повече от това.

Как се е получила тази асоциалност?

Не мисля, че става дума за асоциалност, а за друга социалност. Това е първото поколение, което изцяло е формирано от потреблението като начин на съществуване. Потреблението позволява на младите да усетят и правата, и силата си. То ги държи заедно, но в същото време прави колективните утопии демоде. В много отношения това ново поколение е по-малко комерсиално от предишните, то е способно на изключителен идеализъм и на изключителен цинизъм, но дори когато се борят с потреблението, представителите на поколението Е мислят и действат като потребители. И това тези дни може да бъде видяно на улиците на Лондон, където революцията неусетно приема формата на колективно пазаруване с отменено плащане. "Пробвай, преди да вземеш" е един от лозунгите на протеста.

Може би социалното за това поколение е, че то много бързо се организира за някакви акции?

Днес в рамките на часове огромни групи хора могат да се съберат на площадите на нашите градове. Те могат да се съберат там, защото са гневни или защото им е скучно, и най-важното е, че властта не се интересува защо се събират, а просто се страхува от възможността да се съберат толкова бързо. Но новите протестни движения се разпадат така лесно, както са се появили. Протестиращите нямат никаква трайна връзка. Част от тези хора са много интелигентни, граждански активни хора, пука им за неща, на които на други не им пука, като почнеш от природа, минеш през здравословен начин на живот и т.н. Но всичко това продължава в рамките на 3 до 5 минути.

Къде е отношението към държавата за това поколение?

То не знае за нейното съществуване. Това поколение е първото, което не живее в държавата, а в своите виртуални и невиртуални общности. Новите млади са спонтанни либератарианци. Новият свят, който описвам, е създаден от две сили - пазара и интернет, общото между тях е, че те овластяват човек да следва собствените си предпочитания, но в същото време заплашват обществото такова, каквото го познаваме. Ако позволиш на човек да прави каквото иска, той ще се вижда с хора, които приличат на него, които обичат музиката, която той обича, и които се вбесяват от нещата, от които той се вбесява. Това не можеше да се случи преди, защото държавата непрестанно смесва хората, тя иска да създаде общност и затова не обича създадените не от нея общности. Например в казармата попадаш в среда, в която не можеш да си представиш, че ще попаднеш. Изведнъж до теб е човек, който никога не си е мил зъбите, и ако не си бил войник, ти никога няма да знаеш, че съществуват такива хора. Сега ти можеш да избегнеш почти всички, които не харесваш. И постепенно младите започват да живеят в едни стерилен свят, много уютен, много защитен свят, но и много уязвим. Обществата са победили обществото. Това е първото поколение, което живее в ситуация на разпаднало се публично пространство. Но това поколение не знае нищо за държавата и защото държавата не прави нищо за това поколение. Ако погледнете Западна Европа, ще видите, че това е поколение, което най-вероятно ще живее по-бедно и по-трудно от поколението на родителите си.

Интересно е какво искат да постигнат?

В рамките на това поколение има повече различни амбиции и идеи за успех, отколкото в предните поколения именно, защото общото пространство е изчезнало. Днес няма признат модел за успех. В този свят мирно съвместно съществуват и тези, които искат да покорят Уолстрийт, и тези, които искат да го разрушат, и тези, които не знаят какво е Уолстрийт. Или с други думи, това, което прави това поколение, не е някаква обща политическа платформа.

Ако през 1968 г. студентите протестираха, защото не искат да живеят като родителите си, това поколение е гневно, защото вече не може да живее като родителите си. Не защото иска да промени света на родителите си. В този смисъл това е поколение на изчезващото благополучие.

Но ако погледнем форумите в интернет, ще видим една изключителна агресия в представителите на това поколение. Защо?

Това поколение е по детински жестоко, защото това е първото поколение, което е получило правото да бъде анонимно в своята агресия. Във виртуалното пространство за разлика от махалата, в която е израстало поколението на родителите им, ти можеш да удариш, без да се страхуваш, че ще те ударят. Един от новите феномени, които набира сила в много страни, е агресия чрез подмяна - някой създава дубликат на твоята фейсбук страница и се опитва да те скара с най-добрите ти приятели. Или с други думи, публичното пространство е заменено от партизанско пространство, в което нищо не е това, за което се представя. Не случайно в книгите и филмите, които поколението Е обича, е пълно с вампири.

А разбираме ли това поколение?

Не. И това е нормално, ние сме формирани от различен опит. Ние затова обичаме да говорим за поколения, за да се успокоим, че не разбираме. Когато преди няколко месеца неизвестни представители на поколението Е покриха паметника на Съветската армия с изображения на герои от американската масова култура, нашето поколение побърза да се възмути (едната част) и да се възхити (другата част), но и за едните, и другите изрисуването на паметника на Съветската армия не може да е нищо друго освен жест по отношение на Съветската армия. Ние дори не можем да допуснем, че някои може да рисува по този паметник и това да не са изказвания за комунизма. А в действителност това поколение родено след смъртта на СССР, може дори не знаят за неговото съществуване и този паметник е просто нещо голямо и грозно, паметник на неумиращия конформизъм.

Какво очаква поколението Е?

Този въпрос ми напомня за вица за двете гадателки, които се срещат и едната казва на другата: "Ти си добре, аз как съм." Голямата промяна, която навярно ще се случи в рамките на това поколение, е, че изведнъж младите ще загубят политическата и символическата си власт. През последните сто години всички се интересуваха какво мислят младите, какво купуват младите, какво искат младите, но светът, който идва е свят, в който не младите, а много старите ще имат значение, първо, защото ще са много, второ, защото ще са по-богати и, трето, защото не младите, а старите са бъдещето, поне когато става дума за Европа.

Какво значи бъдещето принадлежи на старите?

Ако вярваме на демографите през 2050 година, около 30 процента от жителите на стария континент ще са стари или по-точно на възраст над 60 години. В Европа ще живеят много хора, които ще са на възраст над 80 години. Представете си тази картина и ще се съгласите, че посивяването на Европа радикално ще промени и това как пазарът и това как политиката оценява различните поколения. Ако в края на 20 век, големият проблем на Европа е недостига на места в детските градини, то в идващите десетилетия големия въпрос ще е как да се грижи за възрастните хора. Днес "бабата" е една от малкото работещи институции в България, но утре, ще ни са нужни "баби", които да се грижат за бабите и дядовците. Демографската промяна, която описвам ще се отрази на всичко-на страховете ни, на надеждите ни, на това което предлага пазарът. Но остаряването на обществата в Европа ще промени не просто пенсионната възраст, но и самата ни идея за бъдеще. Ако през 20 век представата ни за стар човек е някой, който непрекъснато си спомня, какво е правил като млад, през този век, да бъдеш млад в голяма степен ще значи да мислиш непрекъснато за това, как ще живееш, когато остарееш. Или ако говорим за поколения, навярно вече е време да мислим не само за новите млади, но и за новите стари.
 
Капитал / интервюто взе Йово Николов / снимка Цветелина Белутова
http://www.capital.bg/light/lica/2011/09/15/1156885_pokolenieto_e/

Основно чистене

Почистих килера - изхвърлих всичко излишно.

Последната капчица вяра побързах да сложа на скришно.

Изхвърлих всички нечестни приятелства, стари обиди, ограбващи ме познанства.
...
Изведнъж се получи доста пространство.

Изметох и амбиции разни. И рафтовете останаха празни.

Тогава започнах да подреждам:

Най-отгоре, като крехък и фин порцелан, подредих всички мои надежди.

До тях - някой и друг бъдещ план.

После, на по-долния ред, като луксозен пакет, сложих най-скъпите спомени.

В килера оставих, безспорно, най-важното само: за точка опорна - едно вярно приятелско рамо.

Последно - проветрих и стана прекрасно!

А беше толкова задушно и тясно...

Кристина Филипова

2 юни

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти... От там не виждаш
съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките, които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите със джобове празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване.

Селата мъртви. Пусти градове.

Строим хотели, паркинги, гаражи...
Край просяка минава БееМВе.

На "пътя към Европа" се продават

в ръцете с кукли малките моми.

Те детството си в сънища сънуват.

Стаена скръб в очите им гори.

Спи, Дяконе! Не се събуждай!

Добре си там под тази черна пръст.

Завиждам ти за туй, че не дочака

мечтите си, разпънати на кръст.

Златина Великова /elverita/ www.hulite.net

"Пътят на Левски", Тихомир Панайотов

Пледоария на вълка

Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв, а не вина.
За шапката ли питате? - не помня...
Щом казвате, червена е била.
Запомних и очите! Мили Боже, каква ти шапка -
нейните очи танцуваха по вълчата ми кожа.
/А после много дълго се мълчи./
Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна. Да ми бе палача.
Да бях умрял от нейната ръка.
Но не умрях! Строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора.
Лицето на луната ще затулим и
след това ще ми роди деца...
И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си. Чух я как изрече:
Да знаеш, че си готино вълче!
Настигнах я! Способен бях на всичко.
Дори на смърт - за да остане тук.

Изядох я, защото я обичах.
Не можех да я споделя със друг!

Камелия Кондова

Радост

Няма друга такава радост и мъка....
Тази снимка е велика!















http://www.extremecentrepoint.com/

Великден

Мъдрост

Халил Джубран - ПРОРОКЪТ

За децата
А една жена с детенце на ръце продума:
- Кажи ни нещо за Децата.

А той й рече:
- Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.
Можете да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им, но не и на душите им, защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си, защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост; защото както Той обича литналата стрела, Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.

За брака
Тогава Ал-Митра проговори пак и рече :
- Учителю, кажи ни за Брака.

И той отвърна с думите:
- Съчетани сте родени и съчетани ще бъдете навеки. Съчетани ще бъдете и когато белите крила на смъртта разпилеят дните ви.
Да, съчетани ще бъдете дори в безмълвната Божия памет.
Ала прегръдката ви нека охлабее - да можете да дишате.
И нека ветрите небесни волно духат между двама ви.
Бъдете влюбени, но не с любов окови - а развълнувано море помежду двата бряга на душите ви.
Пълнете си един на друг бокала, ала не пийте от един бокал;
Давайте един на друг от хляба си, но всеки да си знае своя къшей.
Пейте, танцувайте и се радвайте, ала бъдете всеки себе си самият, тъй както струните на лютнята са поотделно, макар и да трептят в един напев.
Бъдете предани, но не отдавайте сърцата си един на друг, защото само ръката на Живота може да ги съхрани.
Живейте в близост, ала не и в преголяма близост, защото и колоните на храма се издигат поотделно и нито кипарис вирее в сянката на дъб, ни дъб пониква в сянка на кипарис.

За радостта и скръбта
Тогава една жена помоли:
- Кажи ни за Радостта и за Скръбта.

А той в отговор й рече:
- Вашата радост е вашата скръб, само че без маска.
Същият извор, от който блика смехът ви, често е пълен с вашите сълзи.
И как ли би могло да бъде инак?
Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя.
Писаната паница, от която пиете виното си, не е ли била опалена в грънчарска пещ?
И лютнята, която весели духа ви, не е ли била дърво, дялано и дълбано с остър нож?
Когато се радвате, вгледайте се дълбоко в сърцето си и ще видите, че същото онова, което ви е носило скръб, сега ви носи радост.
Когато сте скръбни, отново се вгледайте в сърцето си и ще видите, че плачете от онова, от което сте ликували.
Чували сте да казват: "Радостта е по-велика от скръбта.", а от други сте чували: "Не, скръбта е по-велика."
Но аз ви казвам, че двете са неделими.
Те идат заедно, и когато едната седи с вас на трапезата ви, помнете, че другата е заспала на леглото ви.

Наистина вие висите като везни помежду радостта и скръбта си.
Само когато сте празни, сте в покой, в равновесие.
Но ако ковчежникът ви вземе, за да отмери злато и сребро, то радостта или пък скръбта ви без друго се надигат или спадат.

И красиво и страшно

Бурки от Иран

ExtremeCentrePoint (С бензин в кръвта !) http://www.extremecentrepoint.com/

За различията

Размисъл за различния смисъл, който ние и младите влагаме в едни и същи понятия (И дали Дон Кихот е изцяло положителен герой)

Моят стаж като университетски преподавател по въпросите на сигурността, конфликтите, кризите и риска, започва да става доста сериозен, което ако не за друго, говори поне за това, че годините се трупат и то с нарастваща скорост.
Вярно е, че в според Библията, който трупа познание, трупа тъга (Еклисиаст 1:18). Но не по-малко вярно е и че който трупа години, също трупа тъга...
Ала днес думата ми не е за тъгата, а за нещо друго.
По време на своите лекции непрекъснато установявам, че нещата се променят – и то буквално с всяка следваща година.

► Първо, младите хора, студентите, идват в университета все повече информирани и все по-малко знаещи.
Ако сравняваме тяхната „база-данни” от сведения и схващания по 4-степенната скáла:
1. факти;
2. информация;
3. знание;
4. познание.
То младите хора днес влизат в аудиториите с когнитивен запас някъде между 1 и 2, но твърдо не повече от 2.
Опазил ме Бог да ми припише някой тезата, че днешните младежи са по-глупави от моето поколение на същата възраст! Това изобщо не е така!!
Днес младите хора могат да коментират удивително много и невероятно разнообразни неща, събития, процеси. Те в голямото си множество са on-line или поне са отворени към преливащия от разнообразие, пъстрота, всеядност и вседостъпност свят.
В същото време усещам, как младите знаят все по-малко и по-малко.
Първокурсниците през тази година знаят по-малко от първокурсниците през миналата година, а те – по-малко от първокурсниците през по-миналата година и т.н.
Младите вече не са наясно не само с редица идеологизирани понятия и личности – БКП и ДКМС, СССР и КПСС, Тодор Живков и Леонид Брежнев (да не говорим за Ленин и Сталин, камо ли за Маркс и Енгелс, Чърчил и Де Гол, Кенеди и Никсън, Рейгън и Тачър). Вече не може да се разчита, че имат представа за Великата Френска Революция и Великата Октомврийска Социалистическа Революция (тази - с кавички или без), за Втората Световна война и Студената война, за Войната във Виетнам и Чернобилската катастрофа; даже за ООН и неговия Съвет за сигурност не знаят почти нищо.
Това (а и всичко по-надолу) е така:
-- НАЙ-НАПРЕД, защото знанието за миналото днес не се котира, на него се гледа като на излишен умствен лукс, на ненужен ментален багаж, на непотребни интелектуални глезотии;
-- ПОСЛЕ, защото младият човек може да се вгледа в миналото само ако някой му отвори очите за него;
-- СЛЕД ТОВА, защото Преходът у нас се отрече от миналото, националното ни Утре започна от Днес и продължи да започва от Днес с всеки поредни управляващи;
-- НАКРАЯ, защото човек, който не познава миналото е като дърво без корени; при това и светът днес е благодатен за хора-дървета без корени, и управляващите днес са благодарни, ако имат поданици без корени – изтръгнатият заедно с корените си човек лесно се манипулира, дезинформира, режисира и ПиАр-изира и леко се прави уязвим, слаб, беззащитен и управляем.

► Второ, сега младите хора идват в университета все по-малко обучавани и научавани да мислят (да разсъждават). На тях им е имплантнирано, набито в главите, гравирано върху мозъчната кора - че мисленето (разсъждаването), като процес, при който на базата на съществуващата информация трябва да чрез анализ и синтез да се направи определен извод, е загуба на усилия, преразход на ресурси и пилеене на шансове.
Не искам да кажа, че младите изобщо не мислят (не разсъждават).
Не, моята теза е, че те не са склонни към разсъждения, които изискват време и към подобни действия се отнасят като към лоша инвестиция в собствените възможности.
Ето защо младите се затрудняват, когато по време на лекциите преподавателят се стреми преди всичко да им се структурира знанието и да им каже някои базисни неща, а след това да очаква от тях да анализират, да мислят и да стигнат до произтичащи от тези базисни неща заключения.
Това превръща лекциите в постоянна и уморителна „изповед” или „проповед” на преподавателя, който, ако е честен и почтен, се стреми да разкаже всичко от игла до конец, да го „сдъвка”, опасявайки се, че което не е казано от него, то няма да бъде нито чуто, нито прочетено, нито разбрано от студентите.
Така е все повече и все по-често - младите хора искат да им се каже само най-важното и най-нужното, нищо повече. И то да им се каже по максимално конкретен, ясен, разбираем начин - като установен факт, който те да могат да го утилизират, да го използват пряко, непосредствено, такъв какъвто е. Всичко отвлечено, абстрактно, с размити очертания за тях е някаква общология, която нито могат да разберат, нито имат време да осмислят, нито пък ще им върши работа нататък. Знанието е знание, когато е конкретно, точно, разбираемо „от раз”.
Не преувеличавам – училището и животът пристрастяват младите към максимално смилане на нещата и затова на преподавателя му е крайно проблематично да обясни как от А, B и C може да се стигне до D. Не, младите предпочитан това D да им бъде съобщено такова, каквото е, те нямат време (по-скоро – нямат склонност) към аналитично мислене, към напрягане на интелекта за неосребрими усилия.
Смятат, че знанието е това, което може да им послужи практически, а образованието е колекциониране на практически, инструментални познания. Как работи колата не е интересно; не е интересно и как тя е конструирана, сглобена, превърната в интегративно цяло. Младият човек иска да бъде научен да я кара и да я използва толкова и така, колкото и както му се налага.

► Трето, младите хора днес не са научени да мислят системно, да виждат нещата като цяло, т.е. холистично.
Може би това е така и защото те не живеят в консолидиращи се системи, а в постоянно разпадащи се на подсистеми, на субкултури, на фрагменти, на крайно ограничени, самообособяващи се едни от други зони и пространства.
Може би има и други сериозни причини, но младите са твърде много редукционисти – за тях главното е разбирането на (ориентирането във) конкретната стъпка, в най-близкото препятствие, в конкретния детайл, в непосредствената задача; губи им се общата перспектива. То, впрочем, търсенето на обща перспектива не се толерира.
Затова става все по-трудно да им се обясняват нещата като система от взаимосвързани и взаимнозависими елементи, със своя структура, правила, ценности, ресурси, в която освен това има и синергийни (синергетични) ефекти.
Системата не просто не е атрактивна за младите и е прекалено обвързваща ги, ограничаваща свободите им за действие (особено на фона на натрапената като модел на подражание всепозволеност). Младите намират абсолютно неефикасно (не само неефективно) дори да мислят за нея, преценявайки самото спиране на вниманието върху възможната система като консумиращо твърде много време.
За какво да мислиш за системата, след като „не си оттук и си за малко”...
Системата, както казах, има свои ценности. Живеейки вън от нея, ти се разтоварваш и от необходимостта да имаш ценности.
Вярно, по-рано ние живеехме в Системата на социализма. Тя не беше Системата, за която си мечтаехме, но желанието да излезеш от една система беше същевременно и желание да влезеш в друга Система (онази отвъд Стената). Докато сега липсата на Система превръща бягството от една хаотичност в друга хаотичност, която е също толкова не-системна или анти-системна като тази, от която бягаш.

► Четвърто, младите хора днес живеят в Пространството, а не във Времето.
Т.е. те живеят в без-време, което лесно може да се превърне (и се превръща) в Безвремие.
Семейството, Училището, Средата като цяло са изпълнени с ценностите (по-скоро в кавички) на пространствения континуум, в тях главното е оцеляването.
Оцеляването е живеене в едно непрекъснато днес, неговият хоризонт е къс и късоглед.
Ние като общество не просто сме изключили стратегическото планиране (на жаргона на RAND Corporation – стратегиране) от политическия мениджмънт, но и не го толерираме на държавно, обществено, общностно и индивидуално равнище, защото не се „изплаща”, не се възнаграждава, т.е. не си струва. Всичко и всички сме вкопани в ежедневието.
А, както казва един мой приятел, ежедневието е еднодневие, в смисъл – на един дълъг, постоянно самоповтарящ се и самовъзпроизвеждащ се ден.
С тревога наблюдавам как с всеки нов първи курс младите хора са все по-заковани в това „непрекъснато днес”.
За младите, от една страна, това е някак и логично, младият човек по принцип живее в Днес, смята, че е вечен, или поне че има много време пред себе си, затова може да отложи редица изключително важни в дългосрочен план, т.е. за Бъдещето, неща (Голямата любов, Семейството, Децата...) – заради някои далеч по-краткосрочни, т.е. свързани с Настоящето, неща (Да си поживееш, Да гониш кариера, Да правиш пари).
От друга страна, обаче, това за младите е особено фатално, защото когато се живее единствено в Днес, в „непрекъснатото Днес”, само измамно и всичко останало е затворено в него.
А не е така – най-малкото Бъдещето, т.е. Утре – започва да се отдалечава с нарастваща скорост и да става все по-трудно достижимо, да се оказва все по-мъчно и сложно да хвърлиш мост между Днес и Утре, защото те са разделени от пропаст.
Тази пропаст възниква, задълбава се и се разширява, тъй като в измамното „непрекъснато Днес” всичко като че ли се развива и осъществява само в него, но скрито и недоловимо биологическият часовник тик-така, върти се стрелката на Живота и редица отложени за Бъдещето неща се оказват отложени Завинаги. Защото за тях е станало късно.
Ето това е драмата на младите хора, които с такива чисти очи и сърца идват в студентските аудитории и аз им се радвам искрено, бащински:
Тях животът ги затваря за дълго в Днес и така заплашва да ги остави завинаги без Утре – най-малкото без такова Утре, което те заслужават.

Та такива ми ти работи...
Засега само ги споделям. Защото съм както родител, така и преподавател, който от всичко на света най-добре се чувства в студентската аудитория, където има най-много истински и искрени човешки същества, събрани средно на 1 кв.м.

Остана само да споделя още нещо – може би с него трябваше да започна, защото то вероятно би обяснило поне част от написаното по-горе.
Все повече си давам сметка, че е прав проф. Цветан Семерджиев, когато говори за необходимостта първо да се постигне конвенция за използваните понятия. В смисъл, че преди да се разказва нещо от някого пред някаква аудитория, те трябва да се договорят какво ще се разбира под всяко едно от основните понятия. Защото иначе преподавателят ще подразбира едно нещо под дадено понятие, а аудиторията – може да разбира нещо съвсем различно.

В науката за сигурността това по принцип е базисен проблем.

До 1989 г. нашата, българската наука за сигурността разговаряше с руски акцент.
След 1989 г. тя започна да разговаря с американски акцент.
Може би най-вече поради това, когато се взема едно понятие от „американския език на сигурността” (т.е. на „американски”), то у нас по инстинкт, рефлекс или навик, се превежда на „руския език на сигурността” (т.е. на „руски”). А след това от „американски” се превежда на „български”, но се подразбира значението му на „руски”.

Вземаме понятието „сигурност”.
На „американски” то е “security”. Превеждаме го на „руски” – “безопасность”. Превеждаме го и на български – “сигурност”. Но сигурността я мислим като “безопасность,” т.е. като “безопасност”, с други думи като “без-опасност”. А “security” („относителна сигурност”, която се „гарантира”) е доста по-различно от “без-опасност” („абсолютна сигурност”, която се „защитава”).

Или да вземем понятието „контрол” (с което се сблъскахме, когато трябваше да се установи демократичен контрол над въоръжените сили – като един от критериите за демократичност на обществото).
На „американски” то е „control”, на „руски” е „контроль”, на „български” е „контрол”.
Само че българския „контрол” го разбирахме като руския „контроль”, т.е. еднопосочна връзка, при която контролиращият надзирава контролирания.
Докато американския „control” е двупосочна връзка (значи не „oversight”), при която контролиращият възлага задача на контролирания (казва Какво трябва да се прави), отделя му ресурси (т.е. С Какво трябва да се прави), а после от начина, по който контролираният изпълнява задачата (т.е. показва Как трябва да се прави), съди за качеството на своите решения и указания, и ако се налага, извършва корекции в тях. Т.е. връзката е „обратна”, при която следствието влияе на породилата го причина. Защото контролираният може да прави всичко по максимално добър начин, но задачата да е некоректно поставена или да не е обезпечена с необходимите ресурси.
Казвам го това, защото работейки за установяването на демократичен контрол над въоръжените сили, ние си мислехме за контрола с руски акцент, като надзор и възприехме крайно едностранно и категорично разделението на ПОЛИТИЦИ, които да казват монологично Какво трябва да се прави и С Какви ресурси то да се прави (при това политиците заседаваха затворени зад дебелите стени на своите Министерски и от сорта Съвети), и на Военни, които имат единственото право да казват Как това трябва да се прави, даже не и да казват, ами да се подчиняват и да изпълняват.
Това не само породи у военните недоверие към политиците, както и подозрение, че политиците съзнателно гледат да съсипят армията, да разградят държавата; но и направи военните ПОЛИТИЧЕСКИ ИГРАЧИ – щом всичко се решава на политическото поле, значи и военните трябва да приемат правилата на политическата игра. И всеки един началник на ГЩ без последния, още като началник на ГЩ гледаше с око и половина към политиката (и дипломацията – понякога), а с половин око – към армията.
А трябваше много повече, както казваше Димитър Йончев, политици и военни заедно, с мисъл за националните интереси и в дух на консенсусно решаване на проблемите помежду им, да месят проблемното тесто, а после, когато го омесят, всеки да си поеме своите отговорности – политиците за решенията, военните – за изпълняването на решенията.

Но да се върна към уточняването на (конвенцията за) понятията.
Освен споменатия току що фундаментален проблем, свързан със смяната на езика в сигурността, тук се наслагва и проблемът с младите хора като поколение.

Езикът на нашето поколение и езикът на младите хора все повече се раздалечават. Ние можем да използваме едни и същи понятия, но все по-често разбираме под тях различни нещо, понякога – много различни, а нерядко – коренно противоположни.
Затова най-напред трябва да си уеднаквим понятията или пък да ги разграничим, като използваме някакъв символен преводач, някакъв договор помежду ни. Както българинът и руснакът знаят, че кимването на главата при единия ако означава Да, то при другия означава Не, и обратно. Договаряме се, че това ще бъде така и нямаме проблем при общуването.

На тези мисли с особена сила ме наведе наскоро работата ми над един текст за реформите на Михаил Горбачов и разпадането на Съветския съюз. Исках, за да ме разбере възможният читател на Запад, да намеря подходящи, „конвертируеми” названия за четирите най-разпространени в Русия версии (тези, начини, модели) за ролята на Михаил Горбачов и неговите реформи за разпадането на СССР.
Установих с лекота, че за три от тези сценарии (първи, трети и четвърти) е лесно да се намери условно и лесно разбираемо „на Запад” название.
• Съгласно първия сценарий, при който Горбачов е напълно отрицателна фигура, цялата негова дейност е била съзнателно вредителска, стремяща се предателски да отслаби съветската държава и социалистическата система и е била умишлено насочена към разпадането на СССР.
Това е версията „Горбачов като Юда”.
• Съгласно третия сценарий, при който Горбачов е умерено положителна фигура, той е вярвал, че СССР може да се реформира като социалистическа, многонационална държава и енергично се е опитвал да го постигне, но СССР е бил неподлежащ на реформиране и обречен на разпад.
Това е версията „Горбачов като Сизиф”.
• Съгласно четвъртия сценарий, при който Горбачов е напълно положителна фигура, той се е стремил, воден от благородни за доброто на съветските хора намерения, да превърне СССР от социалистическа в социална и демократична, пазарно-ориентирана държава и от тоталитарен монолит - в Съюз на суверенни републики; но същевременно е съзнавал, че постигането на тази цел му налага да се принесе в жертва в името на този революционен процес.
Това е версията „Горбачов като Прометей”.
С тези три сценария нямах проблем да бъда разбран „на Запад” съвсем адекватно, доколкото и там схващането за Юда, Сизиф и Прометей е еднозначно и съвпадащо с нашето.
• Съгласно втория сценарий обаче, при който Горбачов е умерено отрицателна фигура, той със своите хаотични, позьорски, наивни и лишени от зряла стратегическа визия действия, несъзнателно и без изобщо да го иска и очаква, е допринесъл изключително много за разпадането на СССР.
Дълго мислих как да назова тази версия. Първо се спрях на героя на Волтер д-р Панглос, но той не е от ранга на Юда, Сизиф и Прометей, пък и много потенциални читатели „на Запад” вече не знаят кой е Волтер, камо ли пък Панглос.
Обърнах се за помощ към приятели и един (една) от тях ми подсказа – Дон Кихот. „Горбачов като дон Кихот”.
Първата ми реакция беше показателна: Каааак!!!! Нали ти казах, че този герой трябва да бъде умерено негативна фигура, докато Дон Кихот е еднозначно положителен герой!!!!
Моята позната като истински приятел ме пресрещна с контравъпрос: А защо смяташ, че Дон Кихот е еднозначно положителен герой?! Защото така са ни учили при социализма ли?
Замислих се...
Наистина - така ни учеха при социализма. Учеха ни, възпитаваха ни, надъхваха ни в култ към героическото, към саможертвата, към безкористността, към всеотдайността, към идеализма.
Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича!
Герой беше Павел Корчагин от „Как се каляваше стоманата”, но герой беше и Павлик Морозов, предал баща си, защото бил кулак...

А нека се замислим, само да се замислим, без да бързаме с изводите си – наистина ли Дон Кихот е еднозначно положителен герой?
Кой би искал детето му да бъде Дон Кихот – т.е. да бъде психически и психологически неуравновесен човек, който се бори не с реални проблеми, а с вятърни мелници; който много често е чисто и просто откачалка, живееща в измислен свят; който е постоянно губещ, обругаван и осмиван за фантасмагориите си; който непрекъснато се въвлича в скандали и дори да е воден от добри намерения, заради него практически винаги страдат хора, в т.ч. Санчо Панса, когото бият жестоко и подхвърлят с одеялото?
Аз съм убеден, че „на Запад” възможните мои читатели биха били достатъчно умни и разумни да разберат защо този втори сценарий го назовах „Горбачов като Дон Кихот”. Защото съгласно този сценарий Горбачов като един същий Дон Кихот се е борил с вятърни мелници и в резултат от тази му шизофренично-епилиптична битка са пострадали милиони хора.

Но тук в центъра на вниманието ми не е великият герой на великата на 100 % и скучна на 80% книга-шедьовър на Сервантес, а вълнуващият ме въпрос – дали моето поколение и поколението на младите хора в страната ни разбират едно и също нещо под едно и също понятие...
Аз си мисля, че в повечето случаи нашите схващания се различават. И защото сме различни поколения, и защото сме се формирали като личности със своите ценности, разбирания и нагласи в коренно различни времена:
-- Едните - в абсолютното статукво и безвремието на Социализма, когато младите хора жадувахме промяната и казвахме, защото виждахме как оттатък Стената течеше друг, различен, струващ ни се прекрасен живот: „Спрете Света! Искаме (и ние) да се качим на него!”
-- Другите - в абсолютната промяна и безвремието на Прехода, когато младите хора се уморяват от постоянните промени и (вероятно) им се иска да кажат, поради огромната динамика, силната непредсказуемост и непрекъснато генерирания хаос: „Спрете Света! Искаме да слезем от него!”...
А след като влагаме в различните понятия различно съдържание, значи не само лекциите си, но и диалозите си с младите ние трябва да започваме с уточняването на понятията, с все по-необходимата ни конвенция за понятията. Иначе няма да можем да се разберем, а значи можем да се разминем.
Аз си мисля, че на младите Днес им е много по-трудно отколкото на нас – Вчера.
Но те са далеч по-облагодетелствани от нас в едно:
-- Ние живеехме в далеч по-двуцветен свят – свят на Да и Не; на Черно и Бяло; на Може и Не може; на Или-Или.
-- Докато те живеят в твърде по-многоцветен свят – свят на различни Отговори (и на отсъствие на Отговори - също); на различни Нюанси (и на полусенки – също); на различни Възможности (и на Невъзможности - също), на И-И (и на нито И-нито Или – също).
Ето защо именно те, младите хора, както много пъти съм писал тук, са моята Последна Надежда за България.
А Последната Надежда винаги е и Единствена.

Николай Слатински, http://nslatinski.org

Поръчка

Мъж пътува в автобуса.
Стои намръщен и си мисли:
"Животът - гаден, жената - к...а, хората - алчни копелета!"
Зад гърба му стои ангел с бележник и записва:
"Животът - гаден, жената - к...а, хората - алчни копелета ... Колко странно - пак същото, но щом е поръчано, трябва да се изпълни!..."

Kратка исте(о)рия на Бългерия (празнично)

1. Аспарух. Баща му го пратил за наръч съчки, защото искал да му обясни нещо. Аспарух спрял за малко и решил да остане.






2. Крум. За малко да прецака всичко българско и родно. Не ми се говори за него.









3. Турци. Дошли да ни присъстват.






4. Левски. Голям бабаит. Прави зулуми и кърши рахата на турците. За съжаление една вечер се напива и не успява да прескочи мантинела до крайпътно заведение.







5. Освобождение. След като двете враждуващи сили свършват камъните и дърветата, започват да се замерят с трупове, някои от които живи.





6. Възраждане. Цикълът на България е закъснял.
С пет века.








7. Първа световна. България, както винаги, се хваща с неподходящ.






8. Нова България. Великите сили окончателно се изпускат върху пометенето от Аспарух.





9. Капитализъм. Ама само почти.







10. Втора Световна. Посрещаме. Изпращаме. Посрещаме.









11. Комунизъм. 45 години встрани.








12. Демокрация. Свободата да плащаш за свободата.









13. Чалга. Тхе Енд.











Радо Бимбалов. www.mejdudrugoto.com

Взех си живота и себе си върнах...

Днес извърших една щуротия -
непривична за мен, неразумна.
Всички ония "Защо?" и "Дали?"
набързо събрах и... изхвърлих.
Зад гърба си. (Май само не плюх
като летците през лявото рамо).
Поовехтялата младост обух
и се втурнах навън полудяла.
Но преди да изляза от вкъщи,
по каква ли поредност (не помня)
от килера измъкнах, от тъмното
позабравени чувства и спомени.
Поразрових полиците. Прашно!
Тук от години дори не надничах...
Толкова много забрава...Чак страшно!
(И да забравя за тях се заричах...)
...Ето тази усмивка, например,
(май от първото влюбване беше),
тъй от дълго в килера зарязана,
а в очите преди ми стоеше...
Поизбърсах я, блесна отново
като вълшебна жълтица
и в очите ми светна наново
позабравена хитра искрица.
О! Нестинарските стъпки на баба!
Бяха мои, но тя забеща ми ги...
Ето защо се страхувам от огън!
А умеех да стъпвам в жарава...
И магията женска! Стои си...
в ъгъла свряна, забравена...
Пак от нея проблясват звездици
та макар и от мене предадена.
И крилата намерих... в сумрака.
Не в килера, на тавана оставени.
Колко ли време отчаяно чакат
от ветровете да бъда подмамена?
А самодивската риза до тях -
потъмняла от прах, ей тъй овесена...
Боже! Колко надежди със страх
чакаха тук, за да бъдат обесени...!
Без съд и присъда! Без думи дори!
Колко време лежи пропиляно!
Стрито на прах, посивило мечти,
но така и до край невървяно...
Ужасих се от всички ония "защо?",
"а нима", и "дали ще си струва",
оплячкосали толкоз години от мен
и с живота ми дълго пирували...
Поизтупах прахта от крилата и ризата.
Магията грабнах. (Необидена тръгна.)
Нестинарските стъпки отново обух.
Взех си живота и ...себе си върнах.

andriana_mark (Аэлла Вихрь-Харпиевна)

„Зелените“ фактури и наистина ли отказът от печатна фактура е еко?

В последната година мобилните оператори, доставчици на комунални услуги /ВИК и електроразпределителните дружества/ и банките поканиха клиентите си да се откажат от хартиените фактури, за да запазят околната среда.

На пръв поглед звучи напълно логично, но дали доставчиците не прехвърлят печата върху клиентите си, намалявайки собствените си разходи. Или поне до този момент, екологичният проблем се разтоварва извън офиса на доставчика, а клиентите трябва да търсят решенията сами. Така ли е в действителност или ефектът не е върху околната среда, а върху разходите на доставчиците? Да видим.

Ефектите върху околната среда

Хиляди дървета загиват.
Вярно твърдение. Само, ако не използвате рециклирана хартия. Ако обаче използвате 100% рециклирана хартия или такава, сертифицирана с FSC сертификат, това няма да е така. Най-общо казано, FSC сертификатът позволява да се използват само дървета, които се изсичат контролирано и по никакъв начин не вредят и не нарушават околната среда.

За производството на хартия се разхищава твърде много енергия и вода.
Невярно твърдение. Само 5% от водата, която се използва при производството на хартия се консумира наистина, докато останалите 95% се връщат в природата. В Европа е въведена високоефективна енергийна система, която генерира ток в процеса на самото производство и така в последните 10 години, хартиената индустрия намалява емисиите въглероден двуокис с 42%.

Разгледайте специално направения информационен сайт по темата: www.thepapereffect.com
Отказът от хартиени фактури намалява разходите.
Вярно твърдение, с едно уточнение. Намаляват разходите само на доставчиците на услугата. Отказвайки се да отпечатват фактурите, те натоварват собствените си клиенти, които трябва сами да разпечатат фактурата. Да, физическите лица пестят хартия, защото нямат нужда от сметката като документ. Но фирмите, на които им трябва фактура, за да оторизират плащането при данъчни проверки например, трябва да разпечатват в собственит си офиси. Използването на електронни фактури е чудесен начин да се пести, но вижте по-надолу какви са пречките да изхвърлите изцяло хартията от офиса си.

Личните плюсове и минуси.
Не получавате хартиена фактура в пощата.
Мобилните оператори въведоха от 2009 година такса за получаване на хартиена фактура. Сумата на Глобул е 0,50лв., на Мтел е 0,60лв., а таксата на Виваком е част от абонаментния план и не се описва точно.

Ползите за всеки градски жител с достъп до Интернет са ясни. Пощата не се задръства от писма със сметки. С няколко клика може да се направи справка чрез Интернет. За сметка на това, абсолютно непрозрачни стават сметките на възрастни хора и жители на малки населени места, които не ползват Интернет, а и едва ли ще заплатят, за да получават хартиена фактура. На практика, точно на хората с ограничени финанси, които стриктно следят сметките си, им се отнема възможността да проверяват истиността на цифрите, които получават.

За да бъдем наистина обективни, трябва да зададем и друг въпрос - защо големите компании прехвърлят разхода за отпечатването върху клиентите си /отпечатък от производствена машина струва значително по-малко от разпечатка на офисния принтер/? И, ако наистина една компания е загрижена за горите и околната среда, не печата всичките си рекламни материали на 100% еко хартия? Няколко милиона листовки, седмични брошури, хиляди винили за външна реклама, които не се рециклират, еко ли са?

Електронните фактури между фирмите.
Идеята да преминем към електронни фактури е чудесна, стига да не се налагаше отново да разпечатваме. В момента има различни доставчици на услугата електронна фактура, които могат да ви предложат да издавате и получавате фактури през тяхната система. Какво правим, когато работим с клиент, който използва услугите на конкурентна система? Общо взето – нищо. Никой от провайдерите не гарантира за конкурентите си и не ви съветва да работите с тях. Да, но няма как да накарате вашият доставчик да работи с провайдер на услугата, на който вие имате доверие. НАП приемат електронни архиви, но фирмите, които ви предоставят услугата, не се интресуват как ще си направите единен електронен архив, ако получавате фактури в системата на няколко фирми. Съответно или пазите ел. архиви на няколко места, или на компютъра си /ако самата фактура е подписана/. Няма отговор как да си съберете на едно място екектронния архив за предаване в НАП, както казахме, на конкурентните фирми не им пука, ако сте клиент и на друг. И пак... разпечатвате.

Дигитално организирани онлайн пазари или стандартът EDI.
Електронният обмен на цифрови данни е най-общо казано виртуален пазар, на който голям брой фирми обменят контакти, оферти, заявки, договори, изпълняват поръчки и транзакции, фактурират и всичко това сработва с държавната администрация. Системата е внедрена на много места в САЩ, Европа, в страни като Сингапур и Корея, както и в България. Първите компании, които ползват EDI в България са търговски вериги като Баумакс, Практикер, а в края на тази година ще заработи и в Метро. Ако системата навлезе в повече бизнеси, вече има шанс да говорим за истинска дигитализация. Въпросът е кога и как.

Въпросите са много, разностранни и са чудесен повод за дискусия.
Остава въпросът дали наистина всичко се прави от подбудата да сме екологични или грижата за околната среда създава възможности за поставянето на икономически интереси на първо място. До момента опитите да сме ЕКО създават повече главоболия, отколкото ни дават решения. Как мислите?

www.printguide.info

Как се обича

Не ме питай, чедо, как се обича.
Не ме питай. Мълчи...

... то, не беше любов, нито вричане.
Беше сливане. Очи със очи.
Беше жива вода. Беше клада.
Беше бяла и черна смокиня.
Беше прошка и грях,
и бях, и ме нямаше,
защото – в него живях.
С него се случвах.
С него падах и ставах.
С него и в него вървях.
И си губих посоките,
и забравях коя съм,
и нагоре летях.
Беше ми всичкото – и хляба, и виното.
Беше ми утрото. В него изгрявах.
Беше ми църквата и камбаната,
жажда ми беше и шепа завет.
Беше душата ми, чедо,
а без душа и сълзата боли.
И не питай, как се обича.
Не ме питай. Върви.
И гори, но не на талази.
Като факел изгаряй. Светѝ.
И нека... Бог да те пази!

Йорданка Андреева - ASTERI

Mузика за проникване

Учителката: Знаете ли кой има най-големи яйца?
Иванчо: Слонът!
Учителката (възмутено): Не! Иванчо, не си ли чувал за щраус!?
Иванчо: Аха... Ся разбирам що са му толкова бавни валсовете.

Вицът е стар и може би тъп. Но е факт, че музиката и топките са свързани. Само се сети над колко музика си се празнил в последните десетина години и ще се почувстваш като радио. Свършвал си на рок, поп, ретро, чил аут и кво ли още не. Което те прави радио с кошмарен формат, човече. Но не се вини. Причината за това нелепо разностилие не си ти, а жените. Защото в желанието си да проникнем в тъмното тясно пространство на някоя дама ние сме готови да се съобразим и с най-нелепото й музикално предпочитание. Добре де. Музиката отпуска жената, предразполага я към секс. Значи като се запознаем с жена я водим вкъщи, пускаме й някаква музика и я съсипваме от едночасов секс, при който тя финишира около пет пъти, признава, че вече ни обича, а ние я изпращаме с пляскане по дупето и каним следващата. Звучи красиво, ама не е е особено вярно. Ако не уцелим музиката, която пускаме преди да запознаем една жена с члена си, рискуваме много. Трябва да сме сигурни, че вместо подмокряне няма да предизвикаме сълзи. Или пък че вместо разтваряне на краката няма да чуем разтваряне на вратата и думата довиждане. За целта е добре преди да се отправим към леглото, колата или друго място, което предлага усамотение и музика, да сме напълно наясно с темперамента на дамата. Така можем да подберем правилните ритми, с които да постигнем мечтания резултат - проникването.
Нека започнем от най-проверените стилове за проникване. Соул и блус. Например Шаде. Аз лично не познавам човек, който не е правил секс на Шаде. Когато току що си угасил лампите и се опитваш да свалиш сутиен тази музика е правилно мудна. Не за друго, ами сутиен се сваля трудно, каквото и да си говорим. В този стил особено подходящ е и Бари Уайт, който може да подмокри и Сахара. Само трябва да уцелиш дълбокия драматизъм на гласа му, точно като запее след дългото и досадило и на двама ви интро. Тогава нахълтваш бавно, но уверено, до край, разтваряйки очите на партньорката до размер рилски езера. Обаче проблемът идва после. Обикновено бавната музика си остава такава. Бавна. А ако всичко е вървяло добре, по някое време и на теб, и на партньорката ти, ви се иска да забързате малко. И тогава бавната музика става приспивна. Сексът е скоростно търкане, пич. Моли се на някой бог следващата песен от диска да е по-бързичка...
Рокът е по-бърза музика. Но бикновено жените настръхват от рок балади. Тоест по-бавен рок. От инфантилния Брайън Адамс, през нежния мъжкар Стивън Тайлър от Аеросмит та дори до нетипично меките китки в баладите на Металика – всичко това предполага сваляне на бельо. Със зъби. Рискът тук е да предобриш с класическите рок-балади и по някое време мацката да се разреве, защото си е спомнила за някоя ученическа любов или солено от сълзи море... Рок баладите тътрят спомени след себе си - като вързани за младоженска кола консерви. За да избегнеш този риск опитай нещо по-твърдо. Но трябва да си сигурен, че дамата обича да бъде пошляпвана по дупето поне с език. Иначе Рамщайн биха я накарали мигновено да си обуе гащичките до врата и да кръстоса крака в моряшки възел.
Ах, морето. Ах, морето... Пич, един съвет. Бъди много внимателен ако използваш българска музика при проникване. Дори и да си свалил активистка на Атака, която се кълне в родината по време на свирка. Има известна опасност да те помислят за гей ако пуснеш Миро. Или пък за геронтофил ако пуснеш Лили Иванова. Ако пуснеш Веселин Маринов ще те помислят за Веселин Маринов. Никой друг не би го слушал по време на секс.
Още по-особен случай е ако си попаднал на любителка на чалгата. Тогава съветът ми е простичък. В никакъв случай не пускай чалга! Рискът да я обидиш е огромен. Всички й казват, че прилича на оная гадна Камелия, защо трябва и ти да й го натякваш? А тя толкова иска да заприлича на Анелия... Още повече никоя уважаваща себе си чалгаджийка не слуша чалга по време на секс. Тогава тя слуша далеч по-възвишена (според нея) музика като например компилации от саксофон и йоника (тя така казва на клавира, пич, свиквай), озаглавени Sex&Sax или Midnight Sex. Евентуално някой и друг кавър от микровълновата на Ричард Клайдерман. Ако нямаш от тези, пробвай с Шаде. Както вече казах – винаги работи.
Далеч по-безопасен е подходът със съвременната музика, създадена точно за отпускане – т.нар. чил аут. Чил ин. Чил аут. Чил ин. Чил аут. Тези мелодии действат в толкова влажен ритъм, че няма значение каква субстанция е имало в чашата на дамата преди да й откопчееш последното копче. Единственият риск тук е ако си попаднал на жена, за която всяка съвременна музика е техно. Такава жена мисли, че трябва да си друсан до веждите, за да слушаш модерна музика. Ако все пак си я свалил, съветите са ми два. Първо – спри да ходиш в Павликени, явно това не е твоето място. И второ - бързо вади диска с чил-аутчето от уредбата и пускай Веселин Маринов. Верно, няма да ти стане, но поне ще зарадваш една жена.
Накрая ще ви кажа нещо лично. Имам следната случка в архивите си:
Закарвам женица до леглото си. Събличам я. Започвам я.
И се оказва, че касетофонът ми го няма. Тя ме поглежда с леко крива муцка и ми казва – Аз без музика не мога...
И знаете ли какво направих? Пях й.
Проникването, пичове, си е вид изкуство.

Радослав Бимбалов. http://www.mejdudrugoto.com/