Моят стаж като университетски преподавател по въпросите на сигурността, конфликтите, кризите и риска, започва да става доста сериозен, което ако не за друго, говори поне за това, че годините се трупат и то с нарастваща скорост.
Вярно е, че в според Библията, който трупа познание, трупа тъга (Еклисиаст 1:18). Но не по-малко вярно е и че който трупа години, също трупа тъга...
Ала днес думата ми не е за тъгата, а за нещо друго.
По време на своите лекции непрекъснато установявам, че нещата се променят – и то буквално с всяка следваща година.
► Първо, младите хора, студентите, идват в университета все повече информирани и все по-малко знаещи.
Ако сравняваме тяхната „база-данни” от сведения и схващания по 4-степенната скáла:
1. факти;
2. информация;
3. знание;
4. познание.
То младите хора днес влизат в аудиториите с когнитивен запас някъде между 1 и 2, но твърдо не повече от 2.
Опазил ме Бог да ми припише някой тезата, че днешните младежи са по-глупави от моето поколение на същата възраст! Това изобщо не е така!!
Днес младите хора могат да коментират удивително много и невероятно разнообразни неща, събития, процеси. Те в голямото си множество са on-line или поне са отворени към преливащия от разнообразие, пъстрота, всеядност и вседостъпност свят.
В същото време усещам, как младите знаят все по-малко и по-малко.
Първокурсниците през тази година знаят по-малко от първокурсниците през миналата година, а те – по-малко от първокурсниците през по-миналата година и т.н.
Младите вече не са наясно не само с редица идеологизирани понятия и личности – БКП и ДКМС, СССР и КПСС, Тодор Живков и Леонид Брежнев (да не говорим за Ленин и Сталин, камо ли за Маркс и Енгелс, Чърчил и Де Гол, Кенеди и Никсън, Рейгън и Тачър). Вече не може да се разчита, че имат представа за Великата Френска Революция и Великата Октомврийска Социалистическа Революция (тази - с кавички или без), за Втората Световна война и Студената война, за Войната във Виетнам и Чернобилската катастрофа; даже за ООН и неговия Съвет за сигурност не знаят почти нищо.
Това (а и всичко по-надолу) е така:
-- НАЙ-НАПРЕД, защото знанието за миналото днес не се котира, на него се гледа като на излишен умствен лукс, на ненужен ментален багаж, на непотребни интелектуални глезотии;
-- ПОСЛЕ, защото младият човек може да се вгледа в миналото само ако някой му отвори очите за него;
-- СЛЕД ТОВА, защото Преходът у нас се отрече от миналото, националното ни Утре започна от Днес и продължи да започва от Днес с всеки поредни управляващи;
-- НАКРАЯ, защото човек, който не познава миналото е като дърво без корени; при това и светът днес е благодатен за хора-дървета без корени, и управляващите днес са благодарни, ако имат поданици без корени – изтръгнатият заедно с корените си човек лесно се манипулира, дезинформира, режисира и ПиАр-изира и леко се прави уязвим, слаб, беззащитен и управляем.
► Второ, сега младите хора идват в университета все по-малко обучавани и научавани да мислят (да разсъждават). На тях им е имплантнирано, набито в главите, гравирано върху мозъчната кора - че мисленето (разсъждаването), като процес, при който на базата на съществуващата информация трябва да чрез анализ и синтез да се направи определен извод, е загуба на усилия, преразход на ресурси и пилеене на шансове.
Не искам да кажа, че младите изобщо не мислят (не разсъждават).
Не, моята теза е, че те не са склонни към разсъждения, които изискват време и към подобни действия се отнасят като към лоша инвестиция в собствените възможности.
Ето защо младите се затрудняват, когато по време на лекциите преподавателят се стреми преди всичко да им се структурира знанието и да им каже някои базисни неща, а след това да очаква от тях да анализират, да мислят и да стигнат до произтичащи от тези базисни неща заключения.
Това превръща лекциите в постоянна и уморителна „изповед” или „проповед” на преподавателя, който, ако е честен и почтен, се стреми да разкаже всичко от игла до конец, да го „сдъвка”, опасявайки се, че което не е казано от него, то няма да бъде нито чуто, нито прочетено, нито разбрано от студентите.
Така е все повече и все по-често - младите хора искат да им се каже само най-важното и най-нужното, нищо повече. И то да им се каже по максимално конкретен, ясен, разбираем начин - като установен факт, който те да могат да го утилизират, да го използват пряко, непосредствено, такъв какъвто е. Всичко отвлечено, абстрактно, с размити очертания за тях е някаква общология, която нито могат да разберат, нито имат време да осмислят, нито пък ще им върши работа нататък. Знанието е знание, когато е конкретно, точно, разбираемо „от раз”.
Не преувеличавам – училището и животът пристрастяват младите към максимално смилане на нещата и затова на преподавателя му е крайно проблематично да обясни как от А, B и C може да се стигне до D. Не, младите предпочитан това D да им бъде съобщено такова, каквото е, те нямат време (по-скоро – нямат склонност) към аналитично мислене, към напрягане на интелекта за неосребрими усилия.
Смятат, че знанието е това, което може да им послужи практически, а образованието е колекциониране на практически, инструментални познания. Как работи колата не е интересно; не е интересно и как тя е конструирана, сглобена, превърната в интегративно цяло. Младият човек иска да бъде научен да я кара и да я използва толкова и така, колкото и както му се налага.
► Трето, младите хора днес не са научени да мислят системно, да виждат нещата като цяло, т.е. холистично.
Може би това е така и защото те не живеят в консолидиращи се системи, а в постоянно разпадащи се на подсистеми, на субкултури, на фрагменти, на крайно ограничени, самообособяващи се едни от други зони и пространства.
Може би има и други сериозни причини, но младите са твърде много редукционисти – за тях главното е разбирането на (ориентирането във) конкретната стъпка, в най-близкото препятствие, в конкретния детайл, в непосредствената задача; губи им се общата перспектива. То, впрочем, търсенето на обща перспектива не се толерира.
Затова става все по-трудно да им се обясняват нещата като система от взаимосвързани и взаимнозависими елементи, със своя структура, правила, ценности, ресурси, в която освен това има и синергийни (синергетични) ефекти.
Системата не просто не е атрактивна за младите и е прекалено обвързваща ги, ограничаваща свободите им за действие (особено на фона на натрапената като модел на подражание всепозволеност). Младите намират абсолютно неефикасно (не само неефективно) дори да мислят за нея, преценявайки самото спиране на вниманието върху възможната система като консумиращо твърде много време.
За какво да мислиш за системата, след като „не си оттук и си за малко”...
Системата, както казах, има свои ценности. Живеейки вън от нея, ти се разтоварваш и от необходимостта да имаш ценности.
Вярно, по-рано ние живеехме в Системата на социализма. Тя не беше Системата, за която си мечтаехме, но желанието да излезеш от една система беше същевременно и желание да влезеш в друга Система (онази отвъд Стената). Докато сега липсата на Система превръща бягството от една хаотичност в друга хаотичност, която е също толкова не-системна или анти-системна като тази, от която бягаш.
► Четвърто, младите хора днес живеят в Пространството, а не във Времето.
Т.е. те живеят в без-време, което лесно може да се превърне (и се превръща) в Безвремие.
Семейството, Училището, Средата като цяло са изпълнени с ценностите (по-скоро в кавички) на пространствения континуум, в тях главното е оцеляването.
Оцеляването е живеене в едно непрекъснато днес, неговият хоризонт е къс и късоглед.
Ние като общество не просто сме изключили стратегическото планиране (на жаргона на RAND Corporation – стратегиране) от политическия мениджмънт, но и не го толерираме на държавно, обществено, общностно и индивидуално равнище, защото не се „изплаща”, не се възнаграждава, т.е. не си струва. Всичко и всички сме вкопани в ежедневието.
А, както казва един мой приятел, ежедневието е еднодневие, в смисъл – на един дълъг, постоянно самоповтарящ се и самовъзпроизвеждащ се ден.
С тревога наблюдавам как с всеки нов първи курс младите хора са все по-заковани в това „непрекъснато днес”.
За младите, от една страна, това е някак и логично, младият човек по принцип живее в Днес, смята, че е вечен, или поне че има много време пред себе си, затова може да отложи редица изключително важни в дългосрочен план, т.е. за Бъдещето, неща (Голямата любов, Семейството, Децата...) – заради някои далеч по-краткосрочни, т.е. свързани с Настоящето, неща (Да си поживееш, Да гониш кариера, Да правиш пари).
От друга страна, обаче, това за младите е особено фатално, защото когато се живее единствено в Днес, в „непрекъснатото Днес”, само измамно и всичко останало е затворено в него.
А не е така – най-малкото Бъдещето, т.е. Утре – започва да се отдалечава с нарастваща скорост и да става все по-трудно достижимо, да се оказва все по-мъчно и сложно да хвърлиш мост между Днес и Утре, защото те са разделени от пропаст.
Тази пропаст възниква, задълбава се и се разширява, тъй като в измамното „непрекъснато Днес” всичко като че ли се развива и осъществява само в него, но скрито и недоловимо биологическият часовник тик-така, върти се стрелката на Живота и редица отложени за Бъдещето неща се оказват отложени Завинаги. Защото за тях е станало късно.
Ето това е драмата на младите хора, които с такива чисти очи и сърца идват в студентските аудитории и аз им се радвам искрено, бащински:
Тях животът ги затваря за дълго в Днес и така заплашва да ги остави завинаги без Утре – най-малкото без такова Утре, което те заслужават.
Та такива ми ти работи...
Засега само ги споделям. Защото съм както родител, така и преподавател, който от всичко на света най-добре се чувства в студентската аудитория, където има най-много истински и искрени човешки същества, събрани средно на 1 кв.м.
Остана само да споделя още нещо – може би с него трябваше да започна, защото то вероятно би обяснило поне част от написаното по-горе.
Все повече си давам сметка, че е прав проф. Цветан Семерджиев, когато говори за необходимостта първо да се постигне конвенция за използваните понятия. В смисъл, че преди да се разказва нещо от някого пред някаква аудитория, те трябва да се договорят какво ще се разбира под всяко едно от основните понятия. Защото иначе преподавателят ще подразбира едно нещо под дадено понятие, а аудиторията – може да разбира нещо съвсем различно.
В науката за сигурността това по принцип е базисен проблем.
До 1989 г. нашата, българската наука за сигурността разговаряше с руски акцент.
След 1989 г. тя започна да разговаря с американски акцент.
Може би най-вече поради това, когато се взема едно понятие от „американския език на сигурността” (т.е. на „американски”), то у нас по инстинкт, рефлекс или навик, се превежда на „руския език на сигурността” (т.е. на „руски”). А след това от „американски” се превежда на „български”, но се подразбира значението му на „руски”.
Вземаме понятието „сигурност”.
На „американски” то е “security”. Превеждаме го на „руски” – “безопасность”. Превеждаме го и на български – “сигурност”. Но сигурността я мислим като “безопасность,” т.е. като “безопасност”, с други думи като “без-опасност”. А “security” („относителна сигурност”, която се „гарантира”) е доста по-различно от “без-опасност” („абсолютна сигурност”, която се „защитава”).
Или да вземем понятието „контрол” (с което се сблъскахме, когато трябваше да се установи демократичен контрол над въоръжените сили – като един от критериите за демократичност на обществото).
На „американски” то е „control”, на „руски” е „контроль”, на „български” е „контрол”.
Само че българския „контрол” го разбирахме като руския „контроль”, т.е. еднопосочна връзка, при която контролиращият надзирава контролирания.
Докато американския „control” е двупосочна връзка (значи не „oversight”), при която контролиращият възлага задача на контролирания (казва Какво трябва да се прави), отделя му ресурси (т.е. С Какво трябва да се прави), а после от начина, по който контролираният изпълнява задачата (т.е. показва Как трябва да се прави), съди за качеството на своите решения и указания, и ако се налага, извършва корекции в тях. Т.е. връзката е „обратна”, при която следствието влияе на породилата го причина. Защото контролираният може да прави всичко по максимално добър начин, но задачата да е некоректно поставена или да не е обезпечена с необходимите ресурси.
Казвам го това, защото работейки за установяването на демократичен контрол над въоръжените сили, ние си мислехме за контрола с руски акцент, като надзор и възприехме крайно едностранно и категорично разделението на ПОЛИТИЦИ, които да казват монологично Какво трябва да се прави и С Какви ресурси то да се прави (при това политиците заседаваха затворени зад дебелите стени на своите Министерски и от сорта Съвети), и на Военни, които имат единственото право да казват Как това трябва да се прави, даже не и да казват, ами да се подчиняват и да изпълняват.
Това не само породи у военните недоверие към политиците, както и подозрение, че политиците съзнателно гледат да съсипят армията, да разградят държавата; но и направи военните ПОЛИТИЧЕСКИ ИГРАЧИ – щом всичко се решава на политическото поле, значи и военните трябва да приемат правилата на политическата игра. И всеки един началник на ГЩ без последния, още като началник на ГЩ гледаше с око и половина към политиката (и дипломацията – понякога), а с половин око – към армията.
А трябваше много повече, както казваше Димитър Йончев, политици и военни заедно, с мисъл за националните интереси и в дух на консенсусно решаване на проблемите помежду им, да месят проблемното тесто, а после, когато го омесят, всеки да си поеме своите отговорности – политиците за решенията, военните – за изпълняването на решенията.
Но да се върна към уточняването на (конвенцията за) понятията.
Освен споменатия току що фундаментален проблем, свързан със смяната на езика в сигурността, тук се наслагва и проблемът с младите хора като поколение.
Езикът на нашето поколение и езикът на младите хора все повече се раздалечават. Ние можем да използваме едни и същи понятия, но все по-често разбираме под тях различни нещо, понякога – много различни, а нерядко – коренно противоположни.
Затова най-напред трябва да си уеднаквим понятията или пък да ги разграничим, като използваме някакъв символен преводач, някакъв договор помежду ни. Както българинът и руснакът знаят, че кимването на главата при единия ако означава Да, то при другия означава Не, и обратно. Договаряме се, че това ще бъде така и нямаме проблем при общуването.
На тези мисли с особена сила ме наведе наскоро работата ми над един текст за реформите на Михаил Горбачов и разпадането на Съветския съюз. Исках, за да ме разбере възможният читател на Запад, да намеря подходящи, „конвертируеми” названия за четирите най-разпространени в Русия версии (тези, начини, модели) за ролята на Михаил Горбачов и неговите реформи за разпадането на СССР.
Установих с лекота, че за три от тези сценарии (първи, трети и четвърти) е лесно да се намери условно и лесно разбираемо „на Запад” название.
• Съгласно първия сценарий, при който Горбачов е напълно отрицателна фигура, цялата негова дейност е била съзнателно вредителска, стремяща се предателски да отслаби съветската държава и социалистическата система и е била умишлено насочена към разпадането на СССР.
Това е версията „Горбачов като Юда”.
• Съгласно третия сценарий, при който Горбачов е умерено положителна фигура, той е вярвал, че СССР може да се реформира като социалистическа, многонационална държава и енергично се е опитвал да го постигне, но СССР е бил неподлежащ на реформиране и обречен на разпад.
Това е версията „Горбачов като Сизиф”.
• Съгласно четвъртия сценарий, при който Горбачов е напълно положителна фигура, той се е стремил, воден от благородни за доброто на съветските хора намерения, да превърне СССР от социалистическа в социална и демократична, пазарно-ориентирана държава и от тоталитарен монолит - в Съюз на суверенни републики; но същевременно е съзнавал, че постигането на тази цел му налага да се принесе в жертва в името на този революционен процес.
Това е версията „Горбачов като Прометей”.
С тези три сценария нямах проблем да бъда разбран „на Запад” съвсем адекватно, доколкото и там схващането за Юда, Сизиф и Прометей е еднозначно и съвпадащо с нашето.
• Съгласно втория сценарий обаче, при който Горбачов е умерено отрицателна фигура, той със своите хаотични, позьорски, наивни и лишени от зряла стратегическа визия действия, несъзнателно и без изобщо да го иска и очаква, е допринесъл изключително много за разпадането на СССР.
Дълго мислих как да назова тази версия. Първо се спрях на героя на Волтер д-р Панглос, но той не е от ранга на Юда, Сизиф и Прометей, пък и много потенциални читатели „на Запад” вече не знаят кой е Волтер, камо ли пък Панглос.
Обърнах се за помощ към приятели и един (една) от тях ми подсказа – Дон Кихот. „Горбачов като дон Кихот”.
Първата ми реакция беше показателна: Каааак!!!! Нали ти казах, че този герой трябва да бъде умерено негативна фигура, докато Дон Кихот е еднозначно положителен герой!!!!
Моята позната като истински приятел ме пресрещна с контравъпрос: А защо смяташ, че Дон Кихот е еднозначно положителен герой?! Защото така са ни учили при социализма ли?
Замислих се...
Наистина - така ни учеха при социализма. Учеха ни, възпитаваха ни, надъхваха ни в култ към героическото, към саможертвата, към безкористността, към всеотдайността, към идеализма.
Чавдарчето труда обича, на помощ първо се притича!
Герой беше Павел Корчагин от „Как се каляваше стоманата”, но герой беше и Павлик Морозов, предал баща си, защото бил кулак...
А нека се замислим, само да се замислим, без да бързаме с изводите си – наистина ли Дон Кихот е еднозначно положителен герой?
Кой би искал детето му да бъде Дон Кихот – т.е. да бъде психически и психологически неуравновесен човек, който се бори не с реални проблеми, а с вятърни мелници; който много често е чисто и просто откачалка, живееща в измислен свят; който е постоянно губещ, обругаван и осмиван за фантасмагориите си; който непрекъснато се въвлича в скандали и дори да е воден от добри намерения, заради него практически винаги страдат хора, в т.ч. Санчо Панса, когото бият жестоко и подхвърлят с одеялото?
Аз съм убеден, че „на Запад” възможните мои читатели биха били достатъчно умни и разумни да разберат защо този втори сценарий го назовах „Горбачов като Дон Кихот”. Защото съгласно този сценарий Горбачов като един същий Дон Кихот се е борил с вятърни мелници и в резултат от тази му шизофренично-епилиптична битка са пострадали милиони хора.
Но тук в центъра на вниманието ми не е великият герой на великата на 100 % и скучна на 80% книга-шедьовър на Сервантес, а вълнуващият ме въпрос – дали моето поколение и поколението на младите хора в страната ни разбират едно и също нещо под едно и също понятие...
Аз си мисля, че в повечето случаи нашите схващания се различават. И защото сме различни поколения, и защото сме се формирали като личности със своите ценности, разбирания и нагласи в коренно различни времена:
-- Едните - в абсолютното статукво и безвремието на Социализма, когато младите хора жадувахме промяната и казвахме, защото виждахме как оттатък Стената течеше друг, различен, струващ ни се прекрасен живот: „Спрете Света! Искаме (и ние) да се качим на него!”
-- Другите - в абсолютната промяна и безвремието на Прехода, когато младите хора се уморяват от постоянните промени и (вероятно) им се иска да кажат, поради огромната динамика, силната непредсказуемост и непрекъснато генерирания хаос: „Спрете Света! Искаме да слезем от него!”...
А след като влагаме в различните понятия различно съдържание, значи не само лекциите си, но и диалозите си с младите ние трябва да започваме с уточняването на понятията, с все по-необходимата ни конвенция за понятията. Иначе няма да можем да се разберем, а значи можем да се разминем.
Аз си мисля, че на младите Днес им е много по-трудно отколкото на нас – Вчера.
Но те са далеч по-облагодетелствани от нас в едно:
-- Ние живеехме в далеч по-двуцветен свят – свят на Да и Не; на Черно и Бяло; на Може и Не може; на Или-Или.
-- Докато те живеят в твърде по-многоцветен свят – свят на различни Отговори (и на отсъствие на Отговори - също); на различни Нюанси (и на полусенки – също); на различни Възможности (и на Невъзможности - също), на И-И (и на нито И-нито Или – също).
Ето защо именно те, младите хора, както много пъти съм писал тук, са моята Последна Надежда за България.
А Последната Надежда винаги е и Единствена.
Николай Слатински, http://nslatinski.org
Днес няма да посрещна изгрева.
