Думите от ежедневието I

Списъкът на хората оставили имената си като названия на ежедневно употребявани неща, е много дълъг. Думите останали след тях се наричат епоними.
Нека позабършем праха от имената на някои от тях, за да открием понякога, доста любопитни факти...

ГОБЛЕН
„Гоблен” е име на квартал, на улица и на стара манифактура за килими и рогозки в Париж. Но ако трябва да караме подред, всичко тръгва от Жан Гоблен (Jean Gobelin) и то в онези тъмни времена, когато на другия край на Европа, Българското царство е прясно-прясно пометено от турските орди. През 1443 г този Жан се установява в един квартал на Париж – „Сен Марсел”, и започва да си вади хляба с боядисване на тъкани с червена боя. Създава малко семейно предприятие, което по-късно, освен с бояджийство започва да се занимава и с тъкане на платове и на губери.
През 1559 г, името на семейство Гоблен се среща в регистрите на един протестантски храм, т.е. по някое време те са се обърнали към протестанството, ако някой това го интересува, но със сигурност са оцелели по време на кървавата „Вартоломеева нощ” 13 години по-късно. След още няколко десетилетия техният дом служи за убежище на много хугеноти (както са наричали протестантите във Франция), след спречквания с католиците. Тогава шестват т.нар „религиозни войни” из Европа (то не че и сега ги няма из нашия “Стар” континент), и Париж е едно от средищата им. В началото на ХVІІ век, Гоблен извикват двама фламандци в манифактурата и с тяхна помощ килимарството „дръпва”. Те създават първата кралска килимарска манифактура, която по-късно ще бъде откупена от министъра на Луи ХІV – Колбер за доставки на кралството.
Интересно е, че килимите в кралската манифактура се тъчели на отвесни станове, подобно на платната на художниците, а и подобно на котленските и жеравненските станове и до днес. Постепенно изкуството толкова се усъвършенства, че всеки килим става истинско произведение на изкуството. Всеки майстор си е поставял картината или живия модел, отдясно на стана за да гледа, и започвал работа върху плата.
Днес шиенето на гоблени продължава да е изкуство, което непрекъснато се развива откъм богатство на цветове на конците, и на репродукциите. Това е изкуство за търпеливите, и най-вече за дамите.
А ако някой има време, при посещението си в Париж, може да се завърти към квартал „Гоблен”, където още има запазени някои от старите постройки на манифактурата на Гоблен.


НИКÓ
Жан Нико не е знаел нищо за вредата от никотина, но пък е разбирал от дипломация и е бил защитник на френския език по времето на разни френски крале през ХVІ век. Той е преди всичко основоположник и реформатор на френската лексикография. Хайде сега пък! Лексикографията, това ще рече съставянето на речници и да му се чудиш на акъла, как още преди 5 века се е занимавал с такива работи. След смъртта му, излиза първия речник поветен на неговия майчин език, наречен „Богатството на френския език”. Годината е 1606. Но световната слава на неговото име е свързана не с ерудицията и учеността му, а със случайно събитие. Той е роден в град Ним – този същият град, който дава името си по-късно на известните златотърсачески панталони - дънките „Деним”, нали сте ги чували. През 1559 г, крал Франсоа ІІ, го изпраща на сладка служба уж като посланик в Лисабон, а всъщност е трябвало да уреди важен брак между кралски особи на двата двора - португалския и френския. На следващата година, може би от благодарност, Нико „светва” Катерина Медичи за "чудодейното" растение тютюн, с надежда да излекува нейната мигрена. През 1561 г вече, повечето придворни наричат тютюна „тревата на Нико”, или просто „никотиана”, макар че Нико не е първият който е внесъл тютюна във Франция. Доста преди това по френските пристанища се е пушел тютюн, донасян от търговските кораби, но Нико е първият, който го въвежда сред дворцовия елит – ето това е тънкият момент. Скоро, не друг а височайшите дами започват да си лекуват дребните болежки с помощта на „тревата на Нико”. И така, лека-полека тютюнът идва на мода. От дивашко, растението става „културно”, и когато Карл Линей започва да дава бинарни имена на растенията, той се сеща за Жан Нико и кръщава тютюна „Никотиана табакум”. От тогава до днес тютюнът не престава да променя обществените навици и да създава нови, като става неизменен спътник на човека в неговите хранителни, терапевтични, социални, психологически, икономически и политически нужди. „Нищо не може да се сравни с тютюна, това е страстта на достойните хора, и този, който живее без тютюн, не заслужава да живее”, казва Сганарел, прочутият слуга на Дон Жуан от едноименната пиеса на Молиер. Жан Нико умира през 1600 г в Париж, без да подозира, че един ден хиляди доктори ще плашат хората с никотина, като причинител на ужасни болести. Ех, ако си беше писал само речниците...

igeo/shtyrkel.eu