Думите от ежедневието VI

ХУЛИГАН

Думата хулиган се е появила преди повече от един век в добрата и стара Англия. През лятото на 1898г. в полицейските доклади тя се споменава за пръв път, като става много бързо популярна. Подемат я разни лондонски вестници, а писателите, като Хърбърт Уелс и Конан Дойл, например, не закъсняват да я включат в произведенията си. Произходът на думата не е много ясен, но всички версии водят май все към „лошите” ирландци. Една от версиите е свързана с ирландската фамилия Hooligan или Hoolihan. По това време – през 1890г., имало популярна песничка „We are the Hoolickin boys”, която една ирландска фамилия изпълнявала по мюзикхолите с голям успех. Други си спомняли за барабата Патрик Хулиган – естествено – ирландец, който с малка тайфичка, кръстосвал кръчмите, докато не попаднал зад решетките и приключил земния си път там. Някои отиват и още по-назад – към 1824г., когато се играел театрален фарс с основен персонаж Лари Хулиган – също пияница и пройдоха. За най-достоверна се счита тази за Патрик Хулиган, с който хората започнали да сравняват поведението на останалите – „държиш се като Хулиган”. Много скоро главната буква отпаднала. При всички случаи, независимо от произхода на думата, тя бързо си намерила място в ежедневния речник. След Англия, започнала да се разпространява и в други езици. Още през 1919г. Сергей Есенин пише стихотворението си „Хулиган”, което говори, че в руския думата навлиза най-напред от европейските езици. А оттам и в останалите славянски езици, включително и у нас. По времето на социалистическия режим, тя е доста често употребяван термин за всички действия нарушаващи обществения ред (то, като бяхме малки, хулиган беше и вълкът от "Ну, погоди"... ).
Днес, най-често я свързваме с поведението на запалянковците по стадионите и по други обществени места, след футболен мач. И изобщо май взе да поизбледнява тази думичка - сега търсим по-силни и по-модерни, нали...

МЕЛБА

Като деца, всички сме мечтали, в горещините да седнем някъде на прохладно място и някой да ни почерпи една „Мелба”. Но днес кой се сеща за Нели Мелба – най-известната изпълнителка на Вагнерови опери от края на 19-ти – началото на 20-ти век? Сигурно само 3-4-ма изперкали музиколози от третата възраст. А тя е била дълги години примадона на Лондонската „Ковънт Гардън”. Нейният глас не е имал щастието да бъде записан на грамофонна плоча, да не говорим за компакт-диск, и може би затова лека-полека потъва в забвение. Всъщност, излъгах - има архивни записи с нейни изпълнения, които днес са възстановени и презаписани на компакт-диск, но така или иначе певицата не е сред хитовите, поне по нашите ширини. Името ú днес се произнася с удоволствие и наслада, повече за устата, отколкото за ушите, но „c`est la vie” както казват франкофоните от цял свят. Сладоледовият десерт е създаден през 1892 или 1893 г от Огюст Ескофие (естествено - французин) след едно представление на „Лоенгрин” в „Ковънт Гардън”. По това време все още се е слушал Вагнер, без след това „да ви обладае желание да завладявате Полша”(както се майтапеше Уди Алън, с намек за това, че Вагнер е бил любимият композитор на Хитлер). Тогава, почитатели на вагнеровата музика са такива известни личности като Клод Дебюси, Оскар Уайлд и Бърнард Шоу. За да засвидетелства възхищението си от таланта на Нели Мелба, Ескофие просто прави оригинална комбинация от познати продукти – сервира пресни праскови върху ванилов сладолед и гарнира всичко с малинов сироп. Ескофие тогава е бил доста популярен кулинар, нещо като нашия Ути Бъчваров, може би. Така че, представете си, че Ути измисля нов десерт, вдъхновен от изпълнението на, да речем, Анна Томова-Синтова и го нарича на нейно име(хм!, по-скоро примерът трябва да е с Ивана, да кажем, или друга такава с едно име). Впрочем, Нели Мелба е псевдоним на Хелън Портър Мичел, родена през 1861 г край Мелбърн, Австралия. Именно в чест на родното си място, по-късно тя избира артистичното име Мелба. Та, да знаете, ако някой ви пита, какво е общото между сладоледа „мелба” и Мелбърн – общо има, и това са... оперите на Вагнер. А в Австралия Мелба е тачена като нацонален герой. Концертната зала на Мелбърнския Университет се нарича „Мелба хол”, както и някои музикални колежи също носят нейното име. Да не говорим, пък, че 100-доларовата банкнота на австралийските пари носи нейния лик. Тя многократно засвидетелства любовта си към родината, като към края на живота си, купува имение там и много пъти се завръща от Англия за да си почива. В Австралия е и последния концерт в кариерата на дивата, изнесен когато тя е вече на 68 години. Интересно е, че Мелба е може би една от първите жертви на пластичната хирургия - тя умира вследствие на инфекция, след пластична операция на лицето, през 1931 г. Но това са, както се казва, подробности. По важното е, когато седнеш привечер в някой горещ ден край морето, и наслаждавайки се на удоволствието от една „мелба”, да си кажеш, колко хубаво нещо е живота, дори и да не си задължително примадона.

igeo - shtyrkel.eu