Приказки от Женя / 1

Имало едно време един човек.
Веднъж той си намерил статуя на жена. Намерил я паднала в един тревясал двор. Толкова му харесала, че се влюбил в нея, направил й пиедестал, почистил я и я сложил на него. Минавало времето, а човекът се грижел за статуята с нежност и внимание. Направил малка лехичка в подножието й, посадил цветя, поливал ги, пазел статуята от нашествието на гълъбите, разпъвал чадър над нея когато валял дъжд или греело много силно слънце. Нищо друго не искал, освен да се грижи за статуята - цял живот мечтаел да се грижи за някого.
Веднъж покрай статуята и човекът минал странник. Спрял се и загледал двойката - човек и статуя. Статуята била така добре направена, че приличала на истинска жена. Гледал странника, гледал и изведнъж осъзнал, че статуята диша. Повдигали се гърдите й.
Странника казал на човека “Човече, ти знаеш ли, че статуята ти е жива?”. Човекът отвърнал: “Не ме занимавай с глупости - не може една статуя да е жива и да е статуя едновременно. А щом е статуя значи не е жива!”.
Тогава странникът казал: “Добре де, ако тя сега слезе при теб няма ли да си щастлив, че ще имаш до себе си тази жена наистина?”
А човекът отвърнал - “Няма да бъда щастлив, защото ако тя слезе при мен, няма да има нужда повече от моите грижи, ще може да избира и аз ще стана излишен. Може да тръгне по света и да забрави за мен завинаги. Сега такава каквато е тя е съвършена за мен.”
Тогава странника пошушнал на жената-статуя: ”Слез! Иди при него! Не искаш ли да сте щастливи?”
А жената-статуя отвърнала: “Аз го обичам и така. Сега той е толкова щастлив с грижите си към мен. Защо трябва да му отнемам това ? Ако сляза аз ще съм вече обикновена и той може да се разочарова.”
Странникът повдигнал рамене и си тръгнал.